Франсин приви устни.
— Доктор Парсънс, когато казах, че госпожица Уеда ми е роднина, не бях съвсем точна. Тя твърди, че ми е роднина, обаче все още не съм успяла да установя дали ми казва истината. Преди да проверя това, не мога да се ангажирам с цялостното й лечение. Ще заплатя лечението й за времето, прекарано в клиниката, но по-нататъшната й съдба ще зависи от това дали ми е казала истината.
Парсънс не показа да е изненадан от думите й.
— Чудесно. В такъв случай ще трябва да продължа. Ако тя прекъсне лечението сега, резултатът ще е катастрофален. Бацилите ще си изработят имунитет към лекарствата и по-нататъшното й лечение ще стане невъзможно. Освен това по този начин тя би се превърнала в разпространител на бацили с повишен имунитет. В подобни случаи съм задължен да уведомявам здравните власти. При това положение те ще я поставят под карантина и ще я депортират в Лаос. — Докторът се усмихна на Франсин. — А пък там тя ще има свободата да умре в най-близката канавка.
Очевидно медицинската сестра бе успяла да съобщи на доктора думите на Франсин. Тя се изчерви.
— Да не забравя, госпожо Лорънс. Трябва да ви съобщя още нещо.
— Какво?
— Пред стаята на Сакура има двама въоръжени мъже. Казаха, че са от охранителната агенция на господин Мънро.
— Казали са ви истината.
— Ще трябва да ви помоля да предадете на господин Мънро да ги махне оттам.
— Защо?
— Защото такива са правилата в нашата болница. Не позволяваме на външни лица да изпълняват охранителни функции в сградата. Особено когато са въоръжени.
— Изпратени са, за да пазят Сакура — каза сухо Франсин.
— В смисъл да я пазят да не избяга?
— В смисъл да я защитят.
— От какво?
— Не знам.
— Разполагаме със собствена надеждна охрана — отвърна Парсънс. — Нашите хора ще се погрижат за Сакура. Тези двама мъже трябва да се махнат оттук до час, или ще наредя да ги изгонят. — Парсънс си погледна часовника. — Предстои ми операция и е време да се измия. Ще ви помоля при първа възможност да ме уведомите за решението си, госпожо Лорънс.
Франсин се бе договорила с Клей Мънро да я вземе от болницата. Той я чакаше във фоайето. Щом я видя, стана и прибра списанието „Тайм“, което четеше.
— Казаха да прибереш хората си — рече му Франсин.
— Защо?
— Парсънс ми обясни, че такъв им бил правилникът.
— Госпожо Лорънс, не мога да ви дам никакви гаранции, ако не оставя поне двама души да я охраняват.
Тя вдигна рамене.
— Ще трябва да се оправим без тях.
— Успяхте ли да поговорите с нея? — Да.
— Извлякохте ли някаква информация?
— Тя си играе с мен. Опитва се да ме обърка. Да ме извади от релси.
— Поне каза ли ви откъде е дошла?
— Естествено, имаше си готова история. Пълна с капани и неясноти. Нищо чудно част от нея да е вярна.
Франсин излезе от сградата на болницата с помръкнало лице.
— Добре ли сте? — попита Мънро, докато разтваряше чадър, с който да я опази от падащия сняг. — Да не би тя да ви е разтревожила с нещо?
— Постара се да го направи.
— Може би няма да е зле да ми позволите да поговоря с нея.
— След два дни и двамата ще разговаряме с нея.
— Добре. — Мънро вдигна яката на палтото си, за да се опази от снега, и двамата закрачиха през кишата към колата. Франсин се качи, Мънро я последва, запали двигателя и включи отоплението на пълна мощност. След това слезе и почисти всички прозорци от снега. Голямата му сянка закриваше светлината. Франсин забеляза, че погледът му е съсредоточен. Този човек внушаваше респект и тя се радваше, че може да разчита на неговата помощ. Може би масивното му присъствие щеше да усмири наглостта на Сакура Уеда.
Когато Мънро се качи в колата, Франсин му подаде записаната касета.
— Историята й звучи правдоподобно. Избягва обаче всякакви подробности. Разказва за военновременни събития, случили се в затънтени места преди повече от двадесет и пет години. Кой може да потвърди истинността им? Тя знае, че това е невъзможно. Затова и приказките й се движат между възможното, допустимото и неподлежащото на проверка. Издирването на детайли в случая наподобява прогонването на комари с тесла, Клей.
— Ще направя каквото мога.
— Обърни внимание на приказките за японския офицер. Нищо чудно да е останала някаква документация за него. Макар че едва ли ще се открие лесно.
— Ще я намеря — каза Мънро и прибра касетата в джоба си.
Франсин сложи ръка на рамото му.
— Знае някои неща за Рут — каза тихо. — И за мен. Твърди, че научила за съществуването ми след прочитането на статия от вестник преди пет години. Нищо чудно обаче цялата история да датира от по-дълго време. Искам да узная коя е тя. И кой стои зад нея.