Сакура Уеда изчака медицинските сестри да си тръгнат и отхвърли одеялото от краката си. Погледна тялото си. През последните седмици бе отслабнала. Животът й изтичаше. Не само с кръвта, която храчеше. Тази обстановка го изсмукваше от нея. Когато бе стъпила на краката си, можеше да се бори. В тази бяла стая се чувствуваше като заключено животно. Уплашено и обречено.
Открай време бе знаела, че ще бъде разпитана от Франсин Лорънс Открай време бе знаела, че този разпит ще е труден.
Франсин се оказа по-елегантна и по-младолика, отколкото Сакура очакваше. Бе предполагала, че ще види някоя по-невзрачна и непривлекателна жена. Не бе очаквала обаче, че тази жена ще е изпълнена с агресивност и ще прилича на навита стоманена пружина. Или на шпага, готова винаги да нанесе или отблъсне удар. Франсин бе противник, всяващ страх и уважение.
После Сакура прогони мислите за Франсин от главата си. Разсейваха я. Седна по турски на леглото и сложи ръце на коленете си с длани, обърнати нагоре. Започна да диша бавно и дълбоко. Усети как силите й се съсредоточават. После затвори очи. Напрегнатостта изчезна от лицето й така, както вълните угасват върху повърхността на тихо езеро.
Като дишаше равномерно и дълбоко, остана в тази поза няколко минути. Заприлича на статуя. Само повдигането на гърдите й издаваше, че диша.
След това пръстите й започнаха да се гърчат. Тя се намръщи.
Тялото й започна да се олюлява. Гръдните й мускули потрепериха. Челюстта й увисна. Докато се бе отпуснала, в бузите й се бе върнала известна руменина. Сега обаче тя изчезна и кожата й отново стана бяла и студена.
Бе изпаднала в твърде дълбок транс, за да изкрещи силно, но слаби стенания все пак успяха да си пробият път през свитото й гърло и стиснатите й зъби. Ръцете й се свиха в юмруци.
След това вътрешеният й свят се взриви. Кожата й трепереше от ужас. Мускулите й — също. Гърдите й се опитваха да поемат кислород. Огледа се, сякаш не бе в състояние да проумее къде се намира. Когато го разбра, изстена.
Подобно на измъчено животно, се сви и се зави през глава.
При следващото си идване Франсин довлече черния дявол Клей Мънро.
Мънро огледа Сакура. Янтарните му очи излъчваха враждебност.
— Как си?
Тя вдигна рамене. Знаеше много добре защо е дошъл. Когато те разпитват двама души, могат по-лесно да открият малки несъответствия в отговорите ти. Могат да направят пробив в тях и да го разширят.
Мънро седна срещу нея, с лакти, опрени на коленете, и сплетени пръсти. Лице като неговото можеше да уплаши децата. Тя обаче не бе дете.
— В състояние ли си да говориш? — попита Франсин.
— Да — отвърна Сакура. — Какво искаш да узнаеш?
— Искам да отговориш на някои въпроси.
— Кои са тези въпроси? Франсин отново включи диктофона.
— Защо изчака толкова много време, преди да ме потърсиш, Сакура?
— Не мога да разбера въпроса — отвърна уморено Сакура.
Очите на Франсин се бяха превърнали в цепки.
— Защо не ме потърси веднага, след като прочете статията? Или малко по-късно? Защо изчака да минат пет години?
— От думите ти всичко излиза много просто — отвърна Сакура. — В статията пишеше само, че си изгубила дете в Борнео. Тогава почнах да търся някакви съответствия. Евразийка съм. Възрастта ми подхождаше на твоя случай. Времето и мястото също съответствуваха. Разбира се, това бе само моя фантазия. Нито за миг не допуснах, че може да е вярно.
— Защо?
— Как така защо? — каза горчиво Сакура. — Та ти бе най-горе във висините, а аз най-долу в низините. Представяш ли си какво щеше да се случи, ако бях дошла при теб с подобна история?
— Въпреки това дойде при мен. Сакура не каза нищо.
— Сакура, имаш ли представа колко време търсих дъщеря си? — продължи Франсин. — Прерових целия Саравак. Изпратих хора да я търсят в най-гъстите гори. Престанах да я търся едва, когато сърцето ми прегоря. Когато с душата си почувствувах, че детето ми е мъртво. Франсин спря, защото почувствува, че започва да се вълнува.
Гърлото на Сакура се стегна, когато видя как Франсин се бори с чувствата си. Не биваше обаче да казва нищо. Каквото и да кажеше, нямаше да бъде разбрано правилно. Освен това Сакура не вярваше, че Франсин може да бъде утешена от нея или от когото и да било. Двете бяха като два острова, разделени от морската шир.
— Знаех това.
— Трудно ми е да повярвам, че не си обърнала внимание на един толкова важен въпрос.
— Не възприемах нещата така — каза Сакура тихо. — Нямах спомени за истинските си родители. Обичах Ману и Вай. Бяха добри хора и също ме обичаха. Изгубих и тях. През живота си изгубих всички хора, които обичах. Когато прочетох статията, я възприех само като основание да си помечтая. Мина много време, преди да започна да допускам, че мечтите ми може и да са основателни. Тогава обаче бях в място, откъдето не можех да избягам. Затова и мечтата ми си остана само мечта. Никога не бях допускала, че мога просто да се явя при теб и да ти се представя.