И той обаче, види се, не беше глупак, тоя чумавият. Не беше и алчен. Добре, вика, Михална, ще ида в магазина, ще купя нещо по-прилично, с новите дрехи ще се върнеш. Само че не идвай с мен в магазина, че продавачките ще изпопадат и ще се изпокрият от страх под щандовете. Аз сам ще се справя някак, на око. Пак се наканих да се обидя, но бързо се стегнах. Чумав човек, какво да го правиш.
Речено — сторено. Отиде той в магазина, след трийсетина минути се върна с големи пакети. Аз пък, докато го чаках, се помотах наоколо, намерих няколко бутилки и си ги прибрах в торбата. Ще свършат работа. И Венка Бръснатия се навърташе наоколо, попита ме за вечерта, рече, че Тамарка имала рожден ден, тя черпела днес. За всеки случай му казах, че ще намина. Да не се изфукам с вечерята с чумавия, пък той да ме метне. То вярно, от глад няма да умра, но по-добре да се облажа на аванта при Тамарка. Е, каква ли ще е толкоз авантата при тая Тамарка — и тя едва свързва двата края, стига й само за пиячката, тъй че на рождения й ден може да се разчита само на половин водна чаша. Но все е нещо де.
С една дума, грабнах аз пакетите, буквално от ръцете на чумавия ги измъкнах и бегом към къщи. Пък и живея съвсем наблизо, на „Мали Власевски“. Дотърчах до къщи, отворих пакетите и взех да разглеждам парцалките. Дааа, ще знаете, никак не бях очаквала такова нещо. Все едно щеше да ме води в най-луксозния ресторант. Чумав бе, какво друго да кажеш. Представяте ли си — дори гащи ми купил и сутиен. Представяте ли си? И чорапогащник. Абе с една дума, не ги доразгледах — и без това от пръв поглед ми стана ясна тая… как беше… е, във вестниците често пишат за нея… А, спомних си! Степента на потребителските възможности. К’во се чудите сега? Дето чета вестници ли? Ам’че аз ги вдигам, ако ги намеря захвърлени, и си ги постилам на пода или на някой кашон, или на масата, където си слагам чашата. Удариш един гълток — и се взираш напреде си, чакаш накъде ще тръгне, добре ли ще ти дойде. А пред теб — вестникът, статиите вътре. И да не щеш, те ти се навират в очите.
С една дума, отидох в банята, взех сапуна и шампоана, дето ги намерих в пликовете. Насапунисах се колкото ми душа искаше. Все пак човек се чувства много по-добре, когато тялото му е чисто, така си е. Косата ми се скубе на кичури, в ръцете ми остава. Кога съм си мила главата за последен път? Има месец, че може и повече да е. Да не си помислите сега, че съм някоя мърла, нарочно я мия рядко, щото много капе, особено когато я мия. А така, ако не я пипаш и дори не я решиш, все някак се крепи.
Излязох от банята, взех да си нахлузвам дрешките. Май всичко ми беше по мярка, даже бельото. Язък, нямах в какво да се огледам, огледало нямах. Защо нямах ли? Ами счупиха ми го. Венка Бръснатия го счупи лани, напи се това копеле, та се сби с гаджето на Тамарка, те събориха огледалото. А да купувам ново — досвидяха ми се парите. Намеря ли някоя и друга копейка, по-добре да я изпия. Тоест, исках да кажа, да купя пиячка и да поканя аверите, да си поседим в топла обстановка. Да не си помислите, че съм някоя пияница, даже бих могла да работя, ама за к’во ми е? Отпуснаха ми пенсия, пълно право имам, а дето още не съм стара — това нищо не значи, от осемнайсетгодишна бачках във вредно производство. Е, за вредното производство го казах така, в преносен смисъл, макар че, като помисли човек, работата в театрален колектив си е тъкмо вредна за здравето. Цял ден репетиции, вечер спектакли и вечно гладна. Ония, примабалерините, са си много по-добре, те, ако дал господ, танцуват един спектакъл на седмицата, а ние, кордебалетът, бачкаме всеки божи ден. Щото примите са много, а кордебалетът е един. На нас, балерините, ни отпускат пенсии на трийсет и три, само могат да са ми благодарни, дето до трийсет и пет им подскачах на сцената. Така че моята пенсия, макар и малка, ама е изстрадана с кръв и напълно заслужена. В началото след балета отидох да бачкам в железниците като диспечерка. Бях хубавица, гадже за милиони, мъжете ми се лепяха като мухи. Дребничка, стройничка, с лека походчица. Тогава ме сваляше един голям шеф от Железопътно управление, та той ме уреди за диспечерка. Викаше: искам, Наденка, да си ми по-наблизо, да мога за десет минути да дотърча от моя кабинет до твоята кабинка. Железопътното се намираше на „Краснопрудная“, а мене ме уреди на Казанската гара, на две крачки. Тогава хвърлих много надежди в тая работа, щото вече бях на трийсет и пет, освен балета никаква професия, образованието ми и то, както разбирате, нищо и никакво, пък ми се щеше да създам семейство, хем и да не съм бедна, а да живея прилично и нищо да не си отказвам. Че началникът ме измами, няма нужда и да ви казвам, и без това е ясно. Толкова ми се искаше да се омъжа, докато не е станало късно, и да си родя детенце! А той все ме подлъгваше със сладки приказки, обещаваше съвсем скоро да се разведе, а аз му вярвах. И как свърши всичко? Той обичаше да си попийва, хем непременно не сам, а в компания. То се знае, компанията му бях аз. Още от сутринта като захванеше „по гълток“, къркаше чак до среднощ, а жена си будалкаше, че нали, имал много работа, съвещанията и събранията го били изтормозили. Та значи пиех с него, исках да му харесам. Защото как разсъждавах? По-добре да пие с мен, инак, ако аз откажа, ще си намери друга компания, а къде е гаранцията, че в тази компания няма да се намери жена, красива и свободна? Нямаше такава гаранция, никой не може да ти я даде. Затова сметката ми беше проста, като аритметика за нулев клас: или да го пускам да пие с други, или аз да „удрям гълтока“ с него. Що пък и да се лъжем, пийнеше ли си, такива хубави думи редеше, че бих могла да го слушам цял живот. И че съм била най-хубавата на света, и най-красивата, и най-любимата, и той непременно щял да се ожени за мен веднага щом дечицата от законния му брак поотраснели, и че не можел да живее без мен дори не ден, ами и минутка. Такива думи ми галеха душата като балсам и то се знае, нямах нищо против да се напива. Но и аз с него… На тоя дърт пръч му нямаше нищо, но аз си изпатих. Разправят, жените били по-слаби от мъжете в тая работа. С една дума, лепнаха ми, че съм алкохоличка, и ме изгониха от работа. Тогава и нашата любов свърши. Точно това ми каза дебелакът мръсен: не може, вика, такъв виден началник да има за жена алкохоличка. Че каква алкохоличка съм аз бе, кажете? Каква алкохоличка съм? Алкохолици са ония, дето забравят кои са и са готови и родната си майка да продадат за половин чаша. А аз съм си в пълно съзнание. Абе стига толкоз, що ли се захванах да си припомням стари неща.