Облякох се значи във всичко ново и на самото дъно на торбата гледам — още едно малко пакетче. Отварям го — перука. Съвсем истинска. Първо се разкикотих, а после се сетих, че тоя чумавият сигур е забелязал каква ми е косата. Правилно е съобразил, че с такива дрешки върви и хубава прическа, а от моите редки космалаци вече нищо не става. Жалко само, че нямах огледало, тъкмо сега ми трябваше! Извадих пудриерата, поразкрасих си физиономията, хем опитах и да се поогледам в огледалцето на капачката. Не че видях много, ама поне сложих малко боя. Хубаво си намазах миглите.
Нещо ми стана тревожно — сякаш не бях аз, а друга някоя. Сякаш душата ми се премести в друго тяло. Кожата чужда, дрехите непознати, на главата перука. Гаврътнах една чаша, имах си бутилка в бюфета, и тръгнах обратно, където чумавият ми беше определил среща. По пътя се спирах пред витрините да се поогледам. Вярно, не видях подробности, но общият ми вид ме зарадва. Тялото ми дори май си спомни предишната походка. Не, във витрината, то се знае, не бях аз. Или бях? Абе майната им на тия чумавите, съвсем ме оплетоха.
Вървя си към малките улички около „Николопесковски“ и ме хваща страх: ами ако ме е излъгал, ако си е тръгнал и не се върне? В тоя момент толкова силно ми се дощя да отида на ресторант, хем приличен, всичко както му е редът, кавалерът ми да ме хване под ръка и да ме въведе в залата, правилно да ми подмести стола. Наоколо да сноват келнери, да свири музика, покрай нас издокаран народ, а не Венка Бръснатия и Тамарка. Ами ако тоя чумавият е забелязал у мене предишната ми красота, а? Щото аз даже хич не съм стара, само на четирийсет и две съм. Нали има случаи нещастни, несполучили в живота женоря като мен да срещнат нормални богати мъже. Съдбата дава всекиму шанс, само че не всеки може да го види и разбере. Аз специално навремето оня железопътен началник го бях взела за точно такъв шанс, а може изобщо да не е бил той? Може моят шанс да е тоя чумавият с джобовете, претъпкани с долари? Значи съдбата правилно ме е откъснала от оня началник, па дори с цената на уволнението, позора и сълзите, ама ме е откъснала, запазила ме е за чумавия. Щото ако бях сполучила тогава, ако се бях омъжила за пръча, днес нямаше да срещна чумавия. Не е ли така, а?
Стигам до определеното място, гледам — той там. Стои си, миличкият, не се оглежда наоколо, замислен за нещо. Видя ме и вика:
— Браво, Михална, добре изглеждаш. Да вървим.