Обърна се и тръгна. В първия момент се пообърках, но тръгнах подире му. Той върви, не се обръща, все едно е забравил за мене. Крачи едно бързо така, едва го настигам. Леле, ама той с кола бе! Ей че празник ме споходи днес! С кола на ресторант. Всичко като при почтените хора.
И значи пътуваме двамката. Той шофира, аз до него. През целия път мълчи. Вече почнах да се безпокоя. Градът свърши, пресякохме Околовръстното, а той надува газта още по-нататък. Добре, викам си, и извън града има ресторанти, и то дори по-яки, отколкото в Москва. Вярно, Венка ми е разправял, че в такива кръчми гуляе повече мафията, а не простосмъртните, тъкмо затова там се случват и престрелки, и разни разчиствания на сметки. Какво излиза значи, че моят чумав е мафиот, така ли? Ха, майтап! Мене пък какво ми пука какъв е, стига да е добър човек.
Той спря колата на място без никакви ресторанти. Някакви вили, наоколо тъмно като в рог, няма улични лампи. Е, викам си, лошо се натресе ти, Надежда Михална, няма накъде повече. Сега като ме повлече нанякъде, па като… Чак ме досмеша. От к’во има да се страхувам бе? Да не съм девственица, гол мъж не съм ли виждала? Хайде де, намери от какво да се плашиш…
Чумавият заключи колата и мълчаливо ме поведе към някаква къща. Отключи, светна лампите. Биваше си я къщичката, влизала съм в такива, когато играех в балета. Тогава беше модерно да водят момичетата от кордебалета на цели групички в такива вили, тук съветското комсомолско и партийно ръководство „му отпускаше края“, почиваше си след непосилния труд по ръководенето на нашата страна и на великия съветски народ. Не най-висшето ръководство естествено, а така, средно мръснишкото. Онези вили не бяха като днешните. Шперплатените барачки на шестстотин квадрата, дето ги знаем, са едно нищо. Не, тук говоря за солидна двуетажна къща с огромна веранда, седем-осем стаи, а и дворът — най-малко един хектар. Веднъж гледах по телевизията един филм — „Уморени от слънцето“ се викаше, та там действието се развива след революцията във вилата на червен командир. Е, та онази вила, дето е във филма, беше точно такава. Тъкмо по такива ни влачеха след спектакли и точно в такава се озовах и днес. Може пък наистина да е съдба?
Чумавият си свали якето и вика:
— Настанявай се удобно, Михална, сега ще сервирам и ще вечеряме.
Сигур муцуната ми все пак е била уплашена, защото той ме изгледа внимателно и цъкна с език, но нищо не каза. Добре, значи вила… Не ресторант. Жалко. Аз пък вече си бях наточила зъбите.
И пак ми щукна из акъла някаква тревожна мисъл, все едно че ток ме удари: щом като не вечеряме в ресторант, а във вила, за какво беше тоя маскарад? За какво, питам ви, бяха всичките тия дрешки, това къпане със сапун и тая прилична прическа? Добре, сапунът, както и да е, нали чумавият каза, че можело да му призлее от мене. Ама защо трябваше да се пременям? Когато седиш на трапеза, миризмите, вярно, влияят на апетита, ама външният вид няма нищо общо. Но бързо се успокоих, като се сетих с какъв човек си имам работа. С чумав човек. Той си има своя истина, а аз все се опитвам да измеря постъпките му с моята. Нали и той не дойде опърпан на тая вила, а с хубав костюм. То вярно, във връзка с мизерността на пенсийката ми аз съм поизостанала от новата мода, но когато се разкарвам из арбатските улички, все попоглеждам витрините. Там сега има много скъпи магазини, имат си дори специално, чужбинско име. Бутици. Не знам какво означават тия бутици-мутици, но дрешките там са красиви. И което е най-обидно — стават тъкмо като за мен. Например рокля за прием. За млади момичета с хубави фигурки тя е прекалено солидна, те не ходят по приеми, обаче виждали ли сте дами на възраст, дето ще влязат в четирийсет и втори номер? Че и като за най-нисък ръст. Такива като мене със свещ да ги дириш, трудно се намират, така че тия рокли си висят на витрините и никой не ги купува. Аз пък ги гледам всеки ден и се радвам, че още не се е намерила женска, равна на мен по телосложение. Тринайсетгодишни момиченца има, ама жени — не.
Пак се отплеснах, мислите ми хукнаха нанякъде… С една дума, на тези витрини са показани и мъжки костюми, така че имам някаква представа. Чумавият беше добре облечен, скъпо и с вкус. Докато аз си спомнях за витрините, той сложи трапезата. Подреди чиниите, чашите, приборите и салфетките, донесе храната от кухнята. Стана не по-зле от ресторант.
Отвори бутилка водка, наля на мен, а на себе си ливна малко минерална вода.
— Пий, Михална — вика, — мен не ме гледай. Нали съм шофьор, тепърва трябва да те връщам на „Арбат“, после пак да се прибирам. Не искам да рискувам, катаджиите съвсем са озверели, доларът расте, а техните заплати са си предишните, така че компенсират по работните си места три пъти по-пъргаво. Чат ли си?