Гаврътнах, боднах си мезенце. И не щеш ли, сетих се, че дори името му не знам. Той ме нарича по име, а аз него как да го наричам? Гражданино Чумав ли? Или другарю? Абе майната му, може никак да не го наричам.
Пак ударих един гълток водка, подкрепих се и ми се оправи настроението. Писна ми да играя на мълчанка. И после, какъв ще е тоя гуляй, когато има лапачка, има пиячка, а разговор няма? Не може то така.
— Слушай — викам, — ти защо ме докара тука?
Чумавият ме изгледа ей тъй, внимателно, и се усмихна.
— А ти как мислиш?
Е, тия работи не ги обичам. Абе направо не мога да ги понасям. Разговор значи да разговаряш — единият пита, другият отговаря или разказва нещо. В театъра имахме един помощник-режисьор — и той правеше така: питаш го нещо, а той отвръща: „А вие как мислите? Не може да нямате собствено мнение“. Луди ни правеше всичките с това негово „мнение“. Като си спомних за тоя помощник-режисьор, моментално се вбесих.
— Нищо не мисля — викам, хем грубо едно, рязко. — Ако мислех нещо, нямаше тебе да питам.
А отвътре аха-аха да ми прекипи, направо ми иде да му кресна, хем с цяло гърло. Сега, викам си, ще се развилнея. Така и стана.
— Ти се обърна с молба към мене, каза, че си самотен и нещастен. Така ли беше?
— Така — спокойно се съгласи чумавият и отново се усмихна.
— И аз те съжалих, щото си бил самотен и нещастен. Направих ти услуга, промених плановете си, преоблякох се в твоите дрешки, дето абсолютно не ми харесват и изобщо не ми приличат. Добре, направих каквото искаше, защото съм човек жалостив и добър. Ти ме докара знам ли къде, държиш ме тук, мълчиш, не щеш да приказваш. Е, и къде ти е сега самотата? Ако страдаш от самота, сега трябва направо да не млъкваш, да ми говориш за живота си, да се оплакваш, да търсиш съчувствие. Трябва ти събеседник. Така си мислех, докато ме караше насам. А ти мълчиш. И за чий… си губя аз времето с тебе? Моето време да не би да не струва пари? Да не е държавно? Тая вечер аз щях да си я прекарам сто пъти по-хубаво…
Плещя аз тия идиотщини и сама почвам да си вярвам. Още в хореографското училище така ни учеха: всеки артист трябва да бъде историк, трябва да си измисли история и да повярва в нея, само тогава и зрителят ще повярва. Е, с това аз проблеми нямах, мога да измисля каквато щеш история и само след две минути да ридая от мъка и да вярвам, че всичко това се е случило тъкмо с мене. Много ми помагаше да крънкам пари, дори някои от нашите са се хващали на тая въдица, не само чужди. Така де, за чий… не отидох на рождения ден на Тамарка? Заради него, заради чумавия. Съжалих нещастния човечец. По-добре да си бях седяла сега в нашата топла компания — Венка Бръснатия разправя вицове, Тамарка пее песни и се закача с гаджето си, току посяга към дюкяна му, Галоша си припомня какви ли не небивалици от някогашния си живот, навремето е бил шофьор при големи началства, на какво ли не се е нагледал и наслушал. Там, у Тамарка, вярно, няма такава храна, ама храната за мене какво е? Аз цял живот не съм си дояждала, пазила съм си фигурата, а през последните години, откак съм на едната пенсия, пък съвсем, с тия жалки рубли няма как да се разпуснеш. Виж, пиячката у Тамарка стига за всички, тя има роднини, дето за празник винаги й подхвърлят парици. За какво, за какво съм седнала аз тука?
А чумавият все едно ми прочете мислите и пита:
— Защо тогава седиш тук? Аз, вярно, помолих те да вечеряш с мен, имам си причина за това. Но нали можеше да ми откажеш. Да беше казала, че не можеш, че имаш много ангажименти, че трябва да отидеш на рожден ден у приятелката си. Но ти не ми каза нищо такова. Съгласи се и тръгна с мен. Е, сега аз те питам: защо се съгласи? Защо тръгна с мен, щом си била толкова заета?
— Ами нали ти рекох — дожаля ми за тебе, добра съм, лесно е да ме разчувства човек. Е, ти ме разчувства, а сега ми задаваш въпроси. Мислиш, че като си богат, можеш да унижаваш другите хора ли? Мислиш, че като ми купи дрешки, сега можеш да си изтриваш краката о мене ли? Няма да стане! И ние, бедняците, си имаме гордост!…
С една дума, отново се развилнях, хем напълно искрено. Крещя и си вярвам на всяка дума. Чумавият ме изслуша, нито веднъж не ме прекъсна. Ядеше и слушаше, ядеше и слушаше. Даже май не се ядосваше. Наложи се да спра, за да си наквася гърлото. Докато смучех чашката, май се поукротих. Глупава някаква ситуация. Щото аз как съм свикнала? Един кряска, в смисъл, взел е думата, останалите го прекъсват, намесват се, тоест започват да говорят за нещо друго, така че приказката не секва. А тук — друга работа. Аз говоря — той мълчи. Май си изприказвах всичко, няма да взема да повтарям като папагал я. С една дума, гаврътнах си чашката и млъкнах. Временно. Седим значи. Тишина. Някъде тиктака часовник. Мислите ми пак се отплеснаха, замислих се за Тамарка. Има си такива карък жени, честно ви казвам, жал ми е за тях. Като мене например. А има жени направо тъпи и целият им живот върви наопаки заради собствената им глупост. За такивата не ми е жал. Да вземем Тамарка…