Но не успях да „взема“ Тамарка, защото чумавият реши да си отвори устата. Е, слава богу!
— Ти, Михална, би ли искала да имаш семейство? — попита той.
— Що не. То се знае, бих искала.
— А на колко си години, приятелко?
— На трийсет и осем — излъгах аз.
— И би могла да родиш?
— Като едното нищо! Знаеш ли как прихващам? Само панталоните да си сложиш до мене — след месец хуквам да правя аборт.
Лъжа и не се изчервявам, чак сърцето ми се разтупка. За семейство пита, за детенце. Може наистина да е оня, моят шанс? Какво ли не се случва в тоя живот… Естествено вече няма да мога да родя детенце, но защо е нужно да го казвам сега? Той първо да се ожени за мене, да ме измъкне от калта, пък после ще видим. Може да пита просто така, на неговата възраст мъжете обикновено не са мераклии да правят деца. Освен пък ако е съвсем бездетен…
— А ти имаш ли деца? — питам за всеки случай.
— Имам — вика. — Син, вече е голям.
Е, на това място се пооклюмах. Но си държа моята линия, не отстъпвам.
— И жена ли имаш?
— Не, жена нямам. Та кажи ми ти, Надежда Михална, ако сега някой ти предложеше да родиш детенце, как би се отнесла към това?
Ей, че го рече бе! Тутакси значи да родя. Добре де, да става каквото ще, важното е да стане заварката. Да се лепна за тоя мъж с пари, кола и вила, поне малко да надигна глава, пък после — каквото ще става, да става.
— Бих родила — викам. — Що не? Кой го предлага? Ти ли?
— Чакай, не става дума за това. Казваш, че би родила дете. Но защо?
Направо се слисах. Той самият казва нещо, после пък пита. Абе чумав и толкоз!
— Тоест как „защо“? Защо раждат всички?
— Ние не говорим за всички, а конкретно за теб. Лъжеш ме за възрастта си обаче, не си на трийсет и осем, а на повече, но да речем, че още можеш да родиш. Та кажи ми за какво ти е дете лично на теб, на твоите години и при твоя живот? Какво ще правиш с него?
За какво ли ще ми е? Да, за кой дявол ми е потрябвало сега това дете? Но ако имах до себе си съпруг и той искаше дете, щях да си направя труда, та по-добре да го вържа. Щом пък толкоз му се е дощяло, като едното нищо щях да му направя тая услуга. Какво като преди пет години лекарите ми казаха ония работи, оттогава медицината напредна много, а чумавият явно има много пари, може и в чужбина да ме заведе на лечение. Но това не бива да му го казвам. Трябва да измисля нещо благоприлично.
— За да го възпитавам — замънках, — да го гледам, да му се радвам.
Ей, дявол го взел, като напук всички думи ми излетяха от главата. Нали Тамарка има дъщеричка, говореше за нея някакви думи, нещо за смисъла на живота и други разни глупости… Нищо не мога да си спомня. А, да, за старостта. Всички говорят за старостта.
— Та на старини да имам до себе си близък човек, чаша вода да ми подаде, когато съм вече болна и немощна — издекламирах, като наум се похвалих за добре подредената дълга мисъл. Не, каквото и да ми разправят, не съм алкохоличка и дори не съм пияница, мозъкът ми още работи, еша си няма. И паметта ми си я бива.
— Ей, страшна си, Михална — разсмя се чумавият. — Ти какво, надяваш се да доживееш до старини ли? При тоя твой живот? Ами че ти всеки момент може да гушнеш букета, защото пиеш от сутрин до вечер, хем без мезе. Или сама ще се гътнеш, или другарчетата ти по чашка ще те пречукат. Не те ли е страх?
Е, при тия думи съвсем се натъжих. Тоя разговор нещо кривна в лоша посока. Тоя чумавият нещо не ми прилича на човек, дето иска да ме измъкне и да ми подаде ръка със стиснат в нея шанс. Е, щом е така…
— Ти моите другарчета не закачай! И не си ти, дето ще ме съдиш за живота ми…
С една дума, пак се разприказвах на воля. Плещя, но не забравям да си сърбам от чашката и да си я доливам. Чумавият ме слуша дори сякаш внимателно, не сваля очи от мене и по устните му играе една такава странна усмивка, дето от време на време чак ме плаши. А после, когато всичко, което трябваше, се просмука където трябва и взе да ме отнася, не щеш ли, ми стана безразлично какво изобщо си мисли той за мене. Ядът ми мина, стана ми весело и леко. Да, не се е наканил той да се жени за мене, не ме е довел за това тука. Сигурно просто му е станало интересно да пообщува с такава като мене, да чуе житейската ми философия. Може да е някой писател или журналист. Може дори да е много известен. На, сега ще си побъбрим с него, а после, току-виж, по телевизията излязъл филм за разбития живот на някаква такава нещастница като мене. И може някъде сред надписите да има и такова изречение: „Изразявам специалната си благодарност на Надежда Михайловна Старостенко“. Леле, Тамарка ще падне от завист! Щото тя все се фука с роднините си: че видиш ли, ние с Венка и Галоша сме изоставени и забравени от всички, а тя, нали, си има роднини, които отглеждат щерка й и за всеки празник й дават пари, тоест не я забравят и я уважават.