Отначало дори не осъзнах мащабите на катастрофата. Трудностите ми изглеждаха временни и несериозни, но от ден на ден все повече се убеждавах, че моето научно направление се закрива поради ненужност и няма никакви перспективи то да се възроди. „Е, какво пък — утешавах се, — мога да сменя специалността си, мога да намеря ново поприще, на което да бъда полезен на Родината“. Но се оказа, че не е толкова лесно да смениш специалността си, колкото си бях мислил в началото. Науката свиваше мащабите си навсякъде и хората, които бяха успели да се вкопчат и да останат в нея, далеч не жадуваха да ми отстъпват местата си. И после, аз си имах своя научна гордост. В своя отрасъл бях достигнал големи висоти, бях си създал име, признато не само в нашата страна — е, какво сега, трябваше да се отрека от всичко това само заради къшея хляб ли? Или да започна да кроя интриги, да задействам връзки и познанства, за да си спечеля място, равно на онова, което бях загубил? Или да се съглася да заема длъжност на младши научен сътрудник? Всички тези варианти са недостойни за представител на нашия род. И освен това аз изобщо не умеех и не исках да работя нещо, което нямаше да ми е интересно.
Пари имах, и то доста, така че можех да не се замислям за проблема с къшея хляб. Замислих се за друго. Докъде стигнах? Научната ми кариера приключи и нямам никакви шансове да я възобновя, без да погазя принципите си. За Родината си се оказах ненужен, но тя не е виновна за това. Просто така се случи. Сега няма да мога да завърша дните си с ранга на достоен продължител на традициите на рода Лисовски. И не можах да направя нищо, та моите потомци да поддържат с чест тези традиции. От сина ми нищо не излезе, а да започвам днес всичко отначало, да си търся жена и да отглеждам още едно дете — вече е късно. Докато то порасне, аз ще остарея, няма да успея да си тръгна от живота навреме и тогава ще ме издебне онази недостойна смърт, която толкова искам да излъжа.
Мина почти година, докато напълно ясно осъзнах: време е. Няма защо да чакам повече, трябва да се заема с подготовката на смъртта си.
Какво е смъртта? Как изглежда? Какво означава? Тези въпроси дълго време ми бяха изглеждали празни и безсмислени — нали бях възпитан в строго материалистичен дух. Но дългите години и огромният опит от работата ми с техника ми подсказваха, че втълпеното ни материалистично учение не е нищо повече от мит, който не може да обясни огромното множество явления, но който, сблъсквайки се с неразбираемото и необяснимото, издига това в ранг или на научна и експериментална грешка, или на строго секретни сведения, пазени от многобройни грифове. Мисълта за неизбежността на смъртта се бе оформила в моето съзнание преди въпроса: а какво всъщност представлява смъртта? Но след като въпросът възникна, аз трябваше да получа отговора му, преди да пристъпя към изпълнението на взетото решение.
Снабдих се с безброй книги и се задълбочих в изучаване на проблема. Четях трудове на Лаврин и Уотсън, на Доброхотова и Мууди, на Ландсберг и Файе. С учудване и удовлетворение разбрах, че не съм сам в своите възгледи и опасения. Особено ме зарадва следният пасаж:
„Когато се каните да тръгнете на пътешествие, вие непременно го планирате, проверявате всичко ли е наред с билетите и настаняването, имате ли подходящи за пътешествието дрехи. По ирония на съдбата повечето хора изобщо не се подготвят за най-важното и неизбежно пътешествие в живота си — към смъртта. Липсата на такава подготовка, в чиято основа лежи страхът от смъртта, е характерна за повечето хора от западната цивилизация. В източните и африканските култури, където смъртта е предшествана от грижлива подготовка и съществува школа за умиране, която дава възможност да научиш какво да очакваш, хората не познават танатофобията“.
Какво пък, бил съм прав — мисълта, че напускането на живота не бива да се оставя на самотек, има много привърженици. Но техният брой е песъчинка в пустинята в сравнение с броя на хората, които панически и неосъзнато се страхуват от смъртта и съответно не желаят да мислят за нея, а още по-малко — да се подготвят за срещата с кончината си. От всичко прочетено най-силно впечатление ми направи преразказът на „Тибетска книга на мъртвите“. Разбрах, че смъртта „не е нищо повече от миг в безкрайния поток на опита от «преди раждането» до «след смъртта» и че ако човек запази спокойно и ясно съзнание по време на умирането, опитът на смъртта може да се окаже духовен и освобождаващ, а скръбта на приятелите и близките хора затруднява умирането, защото забавя отпътуването на душата и пречи на духовното освобождаване“.