— А какво ще кажеш за греховете? — попита Настя. — Похот, чревоугодие, горделивост, алчност — тези той ги отработи. Колкото до Ястребова, тя демонстрира греха на безделието, тоест леността. Не работи вече дълги години, живее с парите на мъжа си. Отначало си мислех, че леността олицетворявам аз, но явно Шегаджията смята да ми вмени завистта. А още по-вероятно — гнева. Вече ме докара до бяс, всеки момент може да изпадна в истерия. Но какъв е грехът на това нещастно момче?
— Абе какво общо имат тук греховете?! Забрави за тях. Ти ми постави задача да нарисувам психологическия портрет на човека, който е извършил пет… вече шест убийства. За целта трябва да разбирам на какви хора посяга.
— На хора с грехове — упорито възрази Настя.
— Слушай! — Ларцев започна да се ядосва. — Не беше ли тъкмо ти тази, която винаги е твърдяла, че ако поне едно явление не се побира в схемата, причината не е, че явлението е неправилно, а че схемата е невярна. Човек със синдрома на Даун по правило не може да съгреши, защото нищо не разбира и не може да различава добро от зло. Щом сред жертвите на Шегаджията има такъв човек, значи работата не е в греховете.
— А в какво е?
— В смъртта, Настенка. Общото у тези хора са не техните грехове, а единственият и неопровержим факт, че са умрели. И ще бъдат погребани по достоен начин, а не захвърлени в моргите и непотърсени. Твоят Шегаджия е маниак на тема смърт. В своите престъпления той я разглежда от различни страни. Да речем, Казарян — въпреки че е човек приличен във всяко отношение, ако той умре, никой няма да заплаче за него и няма да даде пари за погребението му. Или пропилата се Танцьорка, при която всичко е останало в миналото й — и славата, и красотата, и мъжкото внимание, и бохемският живот. Нищо не я очаква в бъдеще; вярно, има цял куп приятели, другари по чашка и любовници, но на кого е потрябвал такъв живот? Да вземем и съвсем ненужния Генка Лишея — и него, както и приличния Казарян, няма кой да го погребе и никой няма да заплаче за него. Или напълно достойната бабичка Фирсова, макар и алчна, но не и пропаднала — и нея обаче няма кой да я погребе. Ако умре, ще изгние в жилището си, докато я намерят. Виж, съвсем друг феномен е Светлана Ястребова. Тя иска да умре, иска доброволно да си отиде от живота, а не й дават, принуждават я да се лекува, подлагат я на хипноза, тоест пречат й да направи това, което тя иска. Тази жена има право самостоятелно да реши съдбата си, но никой не й признава това право. Справедливо ли е това? И ето, най-накрая, младежът със синдрома на Даун. За какво да живее той? На никого не доставя радост, напротив, пречи на всички, бреме е. Нещо повече, на него и без това не му е оставало много да живее. Може ли майката да реши съдбата му? А той самият? С една дума, твоят Шегаджия с убийствата си ви представя различни образци на ситуации, свързани с края на човешкия живот. Сега разбираш ли?
— Но защо? Защо го прави?
— Е, Настасюшка, нали си гледала филма, дори на мен донесе касетата, а сега ми задаваш въпроси.
— Но филмът е за убийства заради грехове…
— Абе остави ги на мира тези грехове! — развика се Ларцев, после се смути и се извърна. — Извинявай, след онова раняване съм станал раздразнителен, понякога си изтървавам нервите. Да, филмът е за убийства заради грехове, но в него има една страхотна фраза, която ти си изпуснала. Всъщност заради тази фраза се е започнало всичко. Шегаджията е искал ти да я чуеш и разбереш. А ти не си я чула, мислела си само за греховете.
— Каква фраза?
— „Ако искаш хората да те чуят, не е достатъчно просто да ги потупаш по рамото. Трябва да ги халосаш с чук“.
Да, Настя си спомняше тази фраза, но наистина не й бе придала значение. Тогава й изглеждаше важно съвсем друго нещо. Нима Володя е прав и цялата работа изобщо не е в греховете, а именно в тези думи?
— И какво трябва да чуят хората?
— Още не знам, прекалено малко информация имам, за да се досетя. При всяко положение е ясно, че Шегаджията е обладан от някаква идея, която той се опитва да ни разясни по този толкова страшен начин.
— Добре, ще помисля. А защо все пак си сигурен, че аз няма да стана следващата жертва?
Ларцев се разсмя:
— Настюша, ти страдаш от мания за величие! За какво си му притрябвала ти? Той си има собствен проблем и по никакъв начин не може да го реши с помощта на твоята смърт.
— Но нали той се съгласи, че правилно съм отгатнала хода на неговите мисли. Аз казах в обръщението си по телевизията, че този човек смята да убие още двама, и той го призна. Нали прочете бележката му? — не се предаваше Настя.