— По какъв случай?
— По никакъв. Просто така, взе, че ми го подари. Какво толкова? Та това е албум с живопис, не са диаманти…
— И кога стана това?
— Ами… някъде в средата на октомври.
— Тоест след телевизионния мост?
Ира се замисли. Да, май че беше след онова предаване. Да, да, случи се на следващия ден след историята с пазара. Котофеич се отби при нея следобед, донесе красиво опакования като за подарък албум и каза, че живописта е най-доброто лекарство срещу стрес.
— Да — уверено отговори тя, — след телевизионния мост.
— Сега втори въпрос. Спомняш ли си брат ми — Саша Каменски?
— Разбира се — учуди се Ира. — А каква е връзката между Бош и брат ти? Нещо не схващам.
— Чакай, Ириша, остави ме първо да си задам въпросите, после аз ще отговоря на твоите. Ти много ли общуваш със съседа си?
— Може да се каже, че много. Особено напоследък, след като се случи тази история с телевизионния мост. Той много се загрижи за моята безопасност и настояваше да бъда предпазлива и при нужда винаги да търся неговата помощ.
Настя се навъси.
— Помощ от какъв характер?
— Например да не отварям на чужди хора. Той искаше всеки път, когато на вратата звъни непознат, предварително да му се обаждам по телефона. И изобщо… Настя, не разбирам какво точно обсъждаме с теб. Можеш ли да говориш по-открито?
— Мога, само че първо имам още един въпрос, последния. В разговорите ви със съседа някога да е ставало дума, че той се познава с брат ми?
— Не — твърдо отговори Ира. — Щях да обърна внимание. Това беше последният ти въпрос, сега ми обясни: защо беше всичко това?
Тя много се стараеше да изглежда спокойна, сякаш нищо не разбира, но тревогата, която периодично я гризеше напоследък, все повече се засилваше. Ето, сега и Настя заговори за Котофеич. Нима подозренията й не са безпочвени?
— Разбираш ли — неуверено подзе Настя, — ние съвсем се оплетохме с този Шегаджия и започнаха да ни хрумват какви ли не шантави идеи. Аз в никакъв случай не бих искала да хвърлям сянка върху уважаван човек, затова просто ще споделя с теб някои свои съображения. Не ги вземай за окончателно решение, става ли?
— Добре.
— Та така, в резултат на дълги размисли аз стигнах до извода, че престъпникът трябва да се познава едновременно и с теб, и с моя брат. Или с неговата съпруга. Затова се опитвам да намеря такъв човек. Ти какво знаеш изобщо за съседа си?
— Той е пенсионер — бързо започна Ира, — вдовец, жена му е починала преди две години, има син…
И засече. Всъщност с това нейната информация за съседа се изчерпваше. Едва сега тя се сети, че дори не знае фамилното му име.
— А какво е работил, преди да се пенсионира?
— Не знам. Той не ми е разказвал, а аз не съм го питала. Настя, аз… на мен… Не ми се смей, моля ти се, ще ти разкажа нещо.
— Че защо трябва да ти се смея?
— Защото веднъж вече ми се смя, помниш ли? През зимата, когато вдигнах всички накрак заради онези крясъци и кръвта. Тогава всички ми се смяхте. Отдавна исках да си поговоря с теб и Таня за това, но ми се струваше, че съм пълна глупачка и правя от мухата слон. Но щом ти заговори за Котофеич, и аз ще ти кажа нещо.
Тя събра смелост и подробно разказа за всичко, което я тревожеше. За странните отсъствия на съседа и явните му лъжи за риболова и лова. За постоянно заключените врати. За това, че той често не отваря, макар че си е вкъщи. За това как недвусмислено я отпращаше, когато звъннеше телефонът му. За неговото неразбираемо, но настойчиво желание да бъде в течение на всичко, свързано с разследването на престъпленията на Шегаджията, за това как той наостря уши за всичко, казано от Татяна или Стасов в тази връзка, и нищо не изпуска и не забравя. За това колко често употребява обръщението „скъпа“. И дори за това как на два пъти излъга, че е гледал онова предаване, макар Ира да си спомняше със сигурност, че тогава той не си беше вкъщи.
— Сигурна ли си, че го нямаше вкъщи? — строго попита Настя. — Ира, моля те, не бързай да твърдиш нещо голословно, това е много важно.
— Сигурна съм — нетърпеливо повтори Ирочка, — защото тогава толкова се притесних, че имах нужда да поговоря с някого за това. Стасов беше на работа, Таня — в телевизията, ти също, не можех да ти се обадя, затова се втурнах към съседа — все пак е жива душа. Звънях му и на вратата, и по телефона. Нямаше го, със сигурност.