— Но нали сама ми каза, че понякога си е вкъщи, но не отваря — възрази Настя.
— Не отваря вратата, но винаги вдига телефона. А тогава не вдигна и телефона. И после, аз го чух, когато се прибра. Това винаги се чува, защото кучето му лае силно от радост, когато стопанинът му се прибира. То усеща още когато Котофеич влиза във входа и започва да лае. После пристига асансьорът, а накрая изтропва вратата. Настя, ти смяташ, че Котофеич е въпросният убиец, така ли? — попита тя без заобикалки. — Кажи ми честно, така ли мислиш?
И самата Ира не знаеше какъв отговор би искала да чуе. От една страна, беше й неприятно да мисли, че отново изглежда като свръхмнителна идиотка, готова да вижда във всичко проява на престъпни намерения. Но от друга — да признае, че нейният симпатичен, толкова приятен, винаги готов да се притече на помощ съсед Котофеич е жесток убиец…
Настя отмести чашата и уморено подпря чело на ръцете си.
— Вече не знам какво да мисля, Ириша. Лутам се в различни посоки като сляпо коте, опитвам се да направя нещо, но нищо не излиза, а хората загиват един след друг. И през цялото време чувствам, че съм виновна за смъртта им, защото не мога да заловя този Шегаджия. А аз не мога да го заловя, защото не мога да го разбера. Безсилна съм пред неговата логика, не разбирам какво иска. Тази сутрин бях при психолога, на когото показах всички материали за престъпленията на Шегаджията. Знаеш ли какво ми каза той? Че Шегаджията иска аз да го заловя. Но как мога да го заловя, ако не разбирам смисъла на действията му? Принудена съм да го търся по традиционния начин, да го търся така, както всички търсят убийци — чрез разработване на връзките им, чрез проследяване на движението на информацията. И аз го правя, но постоянно чувствам, че от това няма полза. Няма! Трябва да го търся по друг начин. Впрочем извинявай, че те натоварвам със своите служебни проблеми, ти не си длъжна да се задълбочаваш в тях.
Тя си погледна часовника.
— Един и половина. В три трябва да бъда в прокуратурата, при следователя. Твоят съсед вкъщи ли си е сега?
— Не знам. Може да му се обадя…
— Хайде да му отидем на гости. Ако го няма, аз ще си тръгвам.
— Но нали подозираш, че той е убиецът — ужасено каза Ира. — Как ще влезеш в дома му?
— Че какво толкова? — Настя се усмихна и угаси цигарата си. — Като е убиец, и на гости ли не може да му иде човек? Той е убиец само когато стреля по човек, а през останалото време е обикновен съсед. Ти нали си ходила при него?
— Да…
— Ето на, и нищо не ти се е случило. Хайде, ще опитаме направо, без предварително да му се обаждаме. Да видим какво ще излезе.
Ира се притесни. Разбира се, много пъти беше ходила у Котофеич, но тогава за нея той не беше престъпник, а това е нещо съвсем друго. Впрочем защо да е друго? Може би Настя е права: ако не знаеш, че един човек е убиец, можеш спокойно да общуваш с него като с обикновен човек. Нали на челото му не е написано… И все пак й се искаше сега Котофеич да не си е вкъщи.
Но той си беше вкъщи.
Каменская
Развълнуваната и добре възпитана Ирочка реши непременно да остави на вратата бележка за Миша Доценко, ако той дойде, докато те са у съседа. Грабна лист хартия и започна да пише, а Настя излезе в антрето и бодро пъхна нозете си в обувките. Болката се оказа толкова остра, че дори й притъмня пред очите. Отвикналият от тесния нос и високия ток крак категорично отказваше да влезе отново в модната обувка. „Сама си си виновна — сърдито си каза Настя, — забрави старото правило: ако имаш проблеми с обувките, не бива да ги сваляш, докато не стигнеш до вкъщи. Защото свалиш ли ги, оставиш ли крака да си почине, после не можеш да ги обуеш повторно. Е, и какво ще правиш сега? Ясно какво: ще търпиш“.
— Ира, имате ли вкъщи лепенки? — със страдалчески глас попита тя, като разглеждаше тъжно пурпурночервеното си подпухнало стъпало, чийто чудесен цвят не можеше да скрие дори чорапогащникът.
— Разбира се.
Ирочка с готовност затърси в аптечката, но Настя внезапно реши друго:
— Чакай, засега не е нужно. Е, готова ли си? Написа ли посланието си до своя ненагледен?
— Да, да вървим — обречено въздъхна Ира и веднага уплашено изохка, като видя, че Настя стои боса, хванала обувките си в ръце. — Ти какво, така ли ще вървиш?
— Така ще вървя.