Като взе свалената от хладилника магнитна плочка във вид на апетитно парченце кашкавал, Ирина отвори вратата и позвъни на съседа.
Андрей Тимофеевич им отвори веднага. Строен, атлетичен, с красиво побеляла коса и грижливо подстригана брада, той приличаше на актьор, който играе роли на благородни бащи.
— Какви гости! — радушно възкликна той, щом видя Ира, но когато забеляза застаналата зад нейния гръб Настя, усмивката му леко поувехна. — На какво дължа това внимание? — сдържано попита той.
С незабележимо движение Настя отстрани Ирина и излезе напред.
— Много моля да ни извините за безпокойството, имаме много глупав въпрос. Да знаете на кой телефон можем да извикаме такси, та колата да дойде не след цял час, а по-бързо? — каза тя смутено.
— Двеста трийсет и осем — десет — нула едно — без да се замисля, отговори съседът. — Аз винаги ползвам техните услуги, много бързо пращат кола и изобщо фирмата е стабилна, не закъсняват. Казва се „Московско такси“. Защо, някакви проблеми ли имате?
— Уви! — жално каза Настя и протегна напред обувките. — Толкова ми убиха, че не мога да вървя. Ето, виждате ли?
Като се престори, че никога по-рано не е чувала и дума за добро възпитание, тя вдигна крака си и показа на Андрей Тимофеевич изразителните следи от обувните мъки.
— О, лоша работа! — проточи съседът. — Ами лепенки? Трябва да си сложите лепенки!
— Нямам у себе си.
— А вие, Ира? Нима вкъщи нямате лепенки?
Ирочка безпомощно разпери ръце, признавайки своето аптечно-домакинско нехайство.
— Сядайте — с нетърпящ възражения тон нареди съседът, — сега ще потърся, мисля, че трябва да имам. Заповядайте в хола.
Докато Ира, излязла на площадката, прикрепваше с магнита адресираната до Доценко бележка, Настя бързо се огледа наоколо. Да, явно Иришка не грешеше — от просторното антре врати водеха към три стаи и на две от тях ясно се виждаха секретни брави. Само към една от стаите вратата беше широко отворена и Настя влезе.
— Ако искате, обадете се за такси — дочу се откъм кухнята гласът на Андрей Тимофеевич. — Телефонът е до дивана.
Настя се възползва от предложението и докато разговаряше с диспечера, внимателно разглеждаше стаята. Нищо особено, обикновено жилище на самотен мъж, умерено разтребено. Книгите бяха съвсем малко: събрани съчинения на Чехов и Толстой, приказките от „Хиляда и една нощ“ в осем тома и двайсетина отделни издания на съветските писатели Белов, Астафиев, Распутин, Богомолов, Василиев… На рафтовете с книги зад стъкла — няколко любителски снимки.
— Ира, кои са тези хора на снимките? — попита шепнешком Настя.
— Не знам — също шепнешком отговори Ирочка, — на едната, мисля, е покойната му съпруга, а за останалите не съм питала.
Неочаквано лицето й се напрегна, веждите й се свиха. Тя се приближи до един от рафтовете и втренчено заразглежда една снимка на него. От мястото, където бе седнала, Настя не виждаше какво точно е привлякло вниманието на Ирина. Понечи да я попита, но не успя — в стаята влезе Андрей Тимофеевич с кутийка с лепенки в ръката.
— Ето, намерих! — тържествуващо възкликна той. — Вземете. Извикахте ли такси?
— Да, благодаря. Да вървим, Ириша, ще си облепя краката.
Настя стана и взе от ръцете на Андрей Тимофеевич лъскавата картонена кутийка, като се стараеше да я държи само с нокти, и то така, че той да не забележи.
— Какво ви заинтересува толкова, скъпа? — недоволно попита съседът, когато забеляза, че Ира стои неподвижно пред рафта и не откъсва очи от него.
— Каква красива жена. Коя е?
— Ами… една позната.
Съседът явно не беше предразположен към обсъждане на въпроса, личеше, че иска колкото може по-бързо да отпрати неканените си гостенки. Настя и Ирина горещо благодариха на Андрей Тимофеевич за услугата и побързаха да си тръгнат. Когато се върнаха в апартамента на Стасов, Настя започна бързо да събува чорапогащника си, за 1 да си сложи лепенки. Изтърси лепенките на масата и внимателно прибра кутийката в найлоново пликче, което сложи в чантата си.
— Е, какво? — с треперещ глас попита Ирочка. — Как ти се стори той?
— Никак. Човек като човек. Нали ти казах, на челото на престъпниците не е написано, че са такива. Обикновен съсед.
— Защо тогава ходихме при него? Щом на челото му не е написано, какво искаше да видиш тогава?
— Исках да видя как ще реагира, като ме види. Исках да огледам обстановката, в която живее.