Телефонът иззвъня и прекъсна монолога й. Олшански мълчаливо изслуша това, което му казаха, и се намръщи.
— Благодаря. — И затвори телефона. — Не е той.
Настя не повярва на ушите си.
— Как така не е той? Сигурно ли е?
— Експертите понякога грешат, вярно — позасмя се Олшански, — но не и по такива елементарни въпроси. По кутийката няма отпечатъци от пръстите на Шегаджията.
Пак провал… Е, докога? От яд й се доплака. Безсънната нощ си казваше своето, а и краката я боляха нетърпимо. А може би те все пак са сбъркали?
— Почакайте, Константин Михайлович, спомняте ли си как разсъждавахме за Шувалов? Че е убивал наркоманите лично, а за другите убийства е наел човек, който е пишел бележките със своя почерк и е оставял отпечатъците си по фигурките. Ами ако Шегаджията е постъпил именно така? Може и да не е наемал никого, а да е правил всичко сам: сам да е убивал, но да е оставял на местопрестъплението бележки, написани от чужда ръка, и фигурки с предварително получени чужди отпечатъци? Тогава никакви експертизи не са опасни за него.
Следователят неодобрително поклати глава и погледна Настя с укор.
— Слушай, Каменская, ти май прекалено усложняваш нещата. Прекалено заплетен сценарий ми описа, а слабите места в него са повече от логичните връзки. Между другото, ти така и не ми обясни за греховете.
— За греховете всичко е просто — вяло отвърна Настя. Изведнъж изпита такава умора, че дори й беше трудно да говори. — Ако аз гледам филма и видя на кутията илюстрацията от Бош, не може да не обърна внимание на списъка на седемте смъртни гряха. Ако съм по-глупава, отколкото му се иска на Шегаджията, ще започна да търся тези грехове у всяка от вече падналите жертви и ще мисля, че следващите убийства също ще бъдат свързани с греховете. Ще започна да предвиждам предполагаемите бъдещи потърпевши и ще тръгна по неверен път, на който вече със сигурност няма да заловя Шегаджията. Ако пък се окажа по-умна и отговарям на изискванията му, ще се сетя, че работата е друга. Той нарочно убива момчето със синдрома на Даун, за да ми покаже, че греховете нямат отношение към жертвите му. Постоянно, ми подхвърля лъжливи примамки и гледа дали съм се хванала на въдицата или не. А аз всеки път се хващах. Имам чувството, че Шегаджията постоянно ме изпитва. Константин Михайлович, може ли да си тръгвам? Вече нямам сили.
— Ще потърпиш — отговори Олшански, както обикновено, без да се старае да бъде излишно учтив. — Къде е Коротков?
— Сигурно е на работа. Той всяка събота идва на работа. Както и в неделя.
— Хммм — измуча той, загледан някъде в пространството, — добре, Каменская, да направим равносметка. Казваш, че Шегаджията е вманиачен по идеята за своевременната смърт?
— Така ми се струва — предпазливо отговори Настя.
Тя вече изобщо не смееше да настоява за каквото и да било, защото постоянно излизаше, че греши.
— Казваш, че сега се е насочил към семейство Терехини?
— Така ми се струва — повтори тя. — Но може и да греша. Може да има и други инвалиди, които познавам, но още не съм си ги спомнила.
— Казваш, че съседът на Татяна Образцова е подозрителен?