— Така ми се стори.
— Ох, мама му стара, колко предпазливо се изразяваш, Каменская! Отпусни се, не си на разпит.
— Но все пак съм в кабинета на следовател — слабо се усмихна Настя.
— Е, щом съм следовател, тогава нека твоето приятелче Коротков да получи от мен задача и да осигури бързото й изпълнение.
Задачата, която следователят Олшански постави на отдела за тежки престъпления, беше формулирана пределно ясно.
1.Да се осигури денонощна охрана на семейство Терехини: Ирина и Наталия, живущи на… Олга и Павел, намиращи се в болницата на адрес…
2.Подполковник Каменская да представи изчерпателен списък на лицата, които познава лично и които имат физически недъзи или тежки соматични заболявания, причинили трайна загуба на трудоспособност.
3.Да се събере информация за обитателя на апартамент… в блок номер… на улица… Да се изяснят паспортните данни, професията, източниците на доходи, да се провери доколко има отношение към убийствата на Старостенко, Лукин, Казарян, Фирсова…
4.Да се проверят средствата за масова информация на тема участници в дискусии по следните проблеми: погребения, държавна подкрепа за инвалидите и хората на преклонна възраст, самоубийства, евтаназия.
Глава 20.
Каменская
Тя не беше идвала тук две години, дори малко повече — откак бе приключила историята с отвличането на Наташа Терехина. И причината за това далеч не беше, че Настя е забравила това невероятно семейство и наистина невероятните хора — Ирина Терехина, сестра й Наташа, годеника на Наташа Мирон. Тя не ги забравяше и често мислеше за тях, но все не намираше време да прескочи до тях, а как живеят, Настя редовно научаваше от Стасов. Именно в този блок Владислав бе живял някога с първата си съпруга — Рига, която и до ден-днешен живееше тук, и тъй като постоянно се виждаше с дъщеря си, Стасов се отбиваше и у Терехини всеки път, когато ходеше в Соколники. Те бяха добре, Наташа се бе оказала наистина много способно момиче и учеше задочно в престижен технически университет, Ирина все така работеше неуморно, макар че с появяването на Мирон в живота им те получиха голямо облекчение във финансов смисъл. Просто Ира Терехина беше така устроена, че не можеше да не работи, колкото и зле да се чувства. Те още не бяха събрали сумата, необходима за лечението на малкия Павлик в чужбина, но не губеха надежда. Всъщност именно надеждата и вярата в бъдещето беше стожерът, на който се крепеше цялото семейство. Стасов казваше, че Наташа Терехина е станала още по-красива и дори фактът, че е прикована към инвалидната количка, не помрачава тази красота. Мирон я обича безумно и тъй като Наташа съвсем наскоро навърши осемнайсет, те всеки момент ще регистрират брака си, буквално тези дни.
Настя отиде у тях направо от прокуратурата, макар че, когато седеше в кабинета на Олшански, имаше чувството, че е в състояние само да стигне до дома си, да рухне в леглото и да заспи. В момента, в който разбра, че не за самата нея се отнася участта да стане седмата жертва на Шегаджията, напрежението, държало я във форма, отстъпи и тя се чувстваше като надуваема играчка, от която въздухът бързо излиза. Ала още щом тръгна навън от сградата на Кузнецкия мост, тя реши, че ще отиде в Соколники у Терехини. „Пак ще трябва да взема такси — с досада си помисли Настя, — моите крака няма да ме заведат. Буквално се разоравам с тази работа! Впрочем не съм права, както винаги. Работата няма нищо общо, това стана заради моята глупост. Не беше нужно да се издокарвам и да обувам обувките на токчета, можех да изляза както винаги — с маратонки и дънки, сега щях да се чувствам човешки“.
Отвори й Мирон и разцъфна в радостна усмивка.
— Анастасия Павловна! По какъв случай? — възкликна той шепнешком, грабна ръцете на Настя и буквално я завлече вътре.
— А защо шепнеш? Гърлото ли те боли? — поинтересува се Настя.
— Натка спи.
— Ясно. — И Настя сниши глас. — А Ирина къде е?
— На работа, къде другаде ще е.
— Добре е, че никой не ни чува. Мирон, трябва да поговорим.
— Да отидем в хола, там е удобно, хем и Натка няма да ни чуе, ако случайно се събуди — с готовност отговори младежът.
Обстановката в жилището коренно се бе променила от времето, когато Настя бе идвала тук. Тогава Наташа, както и двете по-малки деца, се намираше в болницата, в това семейство още нямаше никакъв Мирон и Ирина, най-голямата от четиримата, живееше в малката стаичка, а другите две даваше под наем, за да спечели някоя и друга копейка. След отвличането Наташа не се върна в болницата, при тях се премести Мирон и беше твърдо решено в това жилище никога да не идват никакви външни хора. Малката стая си остана за Ирина, средната заеха Наташа и нейният годеник, а голямата бе превърната в общ хол. Дори с невъоръжено око се виждаше колко сили и труд бе вложил през двете години Мирон в това жилище — съвсем сам го беше ремонтирал напълно и бе реставрирал мебелите, които още можеха да бъдат реставрирани, а останалите бе заменил с нови. Дори пердетата на прозорците бяха нови, с красива кройка.