— Колко хубаво е станало у вас! — не сдържа възхищението си Настя.
— Стараем се — с гордост отвърна Мирон. — А Натка сама уши пердетата. Аз пообиколих магазините, където шият завеси, изкопирах идеи, а Натка ги скрои и уши на машината. Купих й хубава машина, сега тя шие дрехите за всички нас. Да знаете колко е талантлива Натка, Анастасия Павловна! Каквото и да похване, прави го — дали е математика, дали шев! Може онова нейно татенце и да е било отрепка, но пък Натка вероятно затова е станала такава.
— Но нали не може да ходи — предпазливо каза Настя, — а това пак е благодарение на него. Едва ли си струва да му се благодари за това.
— Нищо подобно! — разпалено възрази Мирон. — Тя не може да ходи, защото майка й я е хвърлила от деветия етаж. Впрочем защо ли разравяме стари неща… Нали сте дошли по работа.
Тя спокойно и подробно разказа на Мирон за своите опасения, без да се тревожи, че той ще се уплаши и ще изпадне в паника. Момчето вече бе доказало, че на него може да се разчита, във всеки случай, когато освобождаваха Наташа от лапите на похитителите, той демонстрира забележителен интелект и устойчивост, фантазия и умение да търпи и да чака. Мирон я изслуша, без да я прекъсва, само от време на време угрижено потриваше бузата си.
— Анастасия Павловна, нашето най-слабо звено е Ирина — каза той, когато Настя завърши разказа си. — Децата са в болницата, те няма да могат да отидат никъде с престъпника, а той няма да ги убие в самата болница — нали вие казахте, че прави това без свидетели. Нали така?
— Така е — съгласи се Настя.
— Е, Натка винаги си е вкъщи, а навън не излиза сама. Вярно, може да отвори вратата на външен човек, когато вкъщи няма никого, но това е лесно поправимо. Аз ще си взема компенсациите от службата, натрупали са се много за празничните дни, и ще остана при нея. А Ирина работи и това не може да се проследи. Значи така или иначе ще трябва да говорим с нея и да й обясним всичко. Разбира се, не ми се иска да я тревожа, но не виждам друг изход.
— Приятно е човек да си има работа с теб — искрено каза Настя. — Рядко се срещат такива разумни хора.
Но те не успяха да съставят план за разговора си с Ирина — точно в този момент тропна входната врата. Най-голямата Терехина си дойде от поредната работа, а тя имаше три: сутрин — чистачка, следобед — разносвачка на продукти и напитки на пазара за дрехи, а вечер — миячка на чинии и чистачка в ресторант. При вида на Ирина сърцето на Настя се сви. Тя изглеждаше много по-зле отпреди две години, беше станала съвсем прозрачна, само огромните циреи, причинени от заболяване на кръвта, ярко аленееха по тънката й бледа кожа. Очите й обаче грееха, устремени към една видима само за нея цел: да излекува брат си. По-рано бе имала две цели: освен лечението на Павлик, поставянето на паметник на гроба на баща й — не на онзи, биологичния й баща, който бе правил експерименти с децата, а на човека, който беше съпруг на майка й и ги бе отглеждал с любов и грижа, искрено заблуден, смятайки и четиримата за свои родни дечица. С усилията на Мирон този проблем бе решен и сега Ира Терехина още по-силно вярваше, че ако се труди и надява, без да се пилее в отчаяние и тревоги, всичко ще се нареди. Тази вяра й даваше сили да живее, макар че — според всички медицински показатели — вече не би трябвало да е жива.
Ира изслуша Настя и Мирон външно спокойно, но само така изглеждаше. Просто тя вече не можеше да пребледнява — лицето й и бездруго беше обезкръвено.
— Господи — само това можа да промълви тя в отчаянието си, — защо, защо все на нашето семейство се стоварват всички нещастия? На кого сме попречили? Та ние не правим зло никому, от никого нищо не отнемаме. Защо става така?
Мирон веднага скочи и я прегърна, сякаш се опитваше да я защити от всекиго, който би посмял да я доближи.