Те дочакаха благополучното прибиране на Ирина от работа. Днес никой не се бе опитал да се запознае с нея и можеха да си починат до утре. Като й показаха за всеки случай снимката на Иля Андреевич Казаков и я помолиха да запомни физиономията му, Настя, Коротков и Зарубин си тръгнаха от жилището на Терехини.
Неделята премина в мъчително очакване. Доценко и Селуянов сновяха по редакции на вестници и списания, търсейки имената на хора, писали статии или писма до редакцията на тема погребения, инвалиди, бедни хора и по проблемите на самоубийствата и евтаназията. По нареждане на Коротков Зарубин дълго се опитва да осъществи най-простата комбинация за негласно дактилоскопиране на Иля Андреевич Казаков, но така и не успя: Казаков изчезна от Москва. Ирина Терехина ходеше на своите три работи, като сянка я следваше Мирон, който старателно оглеждаше всички приближаващи се към нея мъже. Не успяха да изпълнят заръката на следователя: Олга и Павлик Терехини да бъдат охранявани в болницата, но се надяваха, че Шегаджията все пак няма да ги нападне там. Наташа Терехина си стоеше вкъщи в компанията на една позната — Зоя Ташкова, която по молба на Настя пристигна уж за да навести приятелското семейство.
Но нищо не се случи. И Настя отново започна да се съмнява: правилно ли го е предвидила? Правилно ли е определила посоката на седмия удар, който е смятал да нанесе Шегаджията? На правилното място ли го очакват? Правилния човек ли очакват? Колкото и да се мъчеше, тя не можа да си спомни нито един друг инвалид, когото да познава лично. Освен Соловьов, своя бивш възлюбен. Но като направи справки, научи, че Соловьов вече от половин година живее в Швейцария, лекува се в някаква клиника. Значи оставаха само Терехини.
В понеделник сутринта Коротков написа официално нареждане за организирането на външно наблюдение над Казаков. Отговориха му, че не достигат хора и могат да задействат „външните“ не по-рано от два дни. Юра се ядоса и се опита да използва неформалните си връзки, след което получи обещание работата да започне още днес, но вечерта.
Към девет вечерта на „Петровка“ се върна Коля Селуянов с дългия списък на участниците във вестникарските дискусии.
— Това е всичко, което успях да открия — уморено каза той и постави списъка пред Настя. — Това са само трийсет и две издания. Сега започвай, а аз утре ще продължа.
От напрегнатото седене в опушения кабинет очите на Настя толкова я боляха, че тя не можа да прочете дори първите пет имена — веднага й потекоха сълзи.
— Коля, фигурира ли тук името Казаков? — само попита тя, като притисна до лицето си носна кърпа.
Селуянов взе списъка и бързо го прегледа.
— Фигурира.
— Иля Андреевич ли?
— Не знам, приятелко. Някакъв И. А. Може да е Иван Александрович.
— На каква тема е писал?
— Фигурира като автор на две писма по проблемите на евтаназията. Едното от тях е било дори публикувано в рубриката „Мнения на наши читатели“.
— Значи е Иля Андреевич. Това е, Коленка, отбой, утре можеш да не ходиш никъде.
Селуянов придърпа стол и седна срещу Настя.
— Той ли е?
— Трябва да е той.
— Нещо не долавям увереност в гласа ти — насмешливо каза Николай. — Пак ли си гледала на кафе?
— Не, хвърлих карти — тъжно се позасмя тя. — Моят слаб мозък пасува пред злобния гений на този тип. Или е Казаков, или вече не знам… С една дума, нищо друго не мога да измисля. Или ще заловим Иля Андреевич, или никога няма да заловим Шегаджията. Това показват картите.
— Ами да вървим тогава при него, да го задържим, дявол да го вземе, и толкоз — предложи Селуянов. — Защо да седим и да си клатим краката? Имаме ли адреса му?
— Имаме го.
— Е, тогава?
— Около него е пуснато външно наблюдение. Чакаме да се заеме със седмото убийство.