— А тайно вземане на отпечатъци?
— Вчера се опитвахме, но го нямаше в Москва, не можахме да го намерим. А днес, като помислихме по-разумно, решихме да не рискуваме, да внимаваме да не се разкрием. Той е умен, тоя гад, и хитър, чака да го доближим и трябва да бъде нащрек. Ако свършим нещо през куп за грош, ще провалим цялата работа, а вече нямаме време за грижливо разработване на комбинация. По-добре да почакаме той да се задейства.
Едно телефонно обаждане я накара да стане и да започне да се облича.
— Обади се Коротков. От външното наблюдение са съобщили, че Казаков се придвижва към Соколники. Да вървим, Коля, да видим какво е намислил.
В коридора ги настигна Коротков, който, вървейки, си закопчаваше якето.
— По-бързо, по-бързо, не заспивайте в движение. Колата ни чака долу.
Настя едва си спомняше всичко, което последва. Беше страшно уморена, ужасно й се спеше, боляха я очите и краката. В събота се беше прибрала към два часа през нощта, а в шест бе станала, защото първата работа на Ирина Терехина — като чистачка на двор — започваше в пет и Настя не сваляше очи от телефона в очакване да й се обадят. После отново чака до един през нощта, докато Ирина се прибере от ресторанта. И в понеделник отново стана в ранни зори. От подрусването в топлата кола тя се унесе в тежък, пълен с кошмари и нечии гласове сън, с глава, подпряна на широкото рамо на Юра Коротков. Събуди се едва когато Коротков я разтърси.
— Ася, събуди се. Хайде, събуди се де! Направи място за гражданина Шегаджия.
Тя трескаво отвори очи и щеше да се стовари направо на земята, ако Коротков не беше я подхванал. Пред нея стояха трима милиционери и Коля Селуянов, а между тях с ръце, закопчани с белезници — човекът, чиято снимка тя тъпо и безнадеждно бе разглеждала през последните два дни. Радост нямаше, имаше опустошение и огромна, смазваща умора.
— Здравейте, Иля Андреевич — каза тя. — Имам към вас само един въпрос: защо аз? Защо избрахте именно мен?
— Нищо друго ли не ви интересува? — насмешливо попита Казаков. — Странно, смятах, че вашата любознателност трябва да се простира много по-надалеч. Не ме карайте да се разочаровам.
— И без това знам всичко останало. Освен подробностите, разбира се. Но подробностите могат да почакат до утре. Извадихте ми душата, Иля Андреевич. Да знаете само как ме изтощихте…
Натикаха Казаков в колата. Настя се отдръпна и приседна направо на тротоара. Не й беше жал за якето. Изобщо за нищо не й беше жал. Освен за шестимата, които тази отрепка бе унищожила в името на своята идея. Никаква идея, дори най-гениалната, не заслужава да убиваш в нейно име.
Тя дори не забеляза, че плаче.
Убиецът
Срещнах я случайно. Дори не я срещнах, а първо чух за нея. Минах да взема татко, за да отидем заедно на гроба на втората му жена в деня на годишнината от смъртта й. След убийството на мама баща ми много дълго остана вдовец и чак на петдесет и пет години се ожени за втори път. И отново овдовя. По пътя татко ми разказваше за съседите си, спомена за някаква жена от криминалния отдел на милицията, която щяла да говори в пряко предаване по време на телевизионен мост. Не скъпеше похвалите си за нея. Отначало не го слушах внимателно, после се заинтересувах. Интелигентна, с остър ум, знаела пет езика. Нима в родната милиция има такива? Баща ми говореше хубави неща и за съседката си — тя работела като следовател и в свободното си време пишела книги. Докато слушах неговите възторзи, в главата ми взе да се оформя някаква идея.
До сутринта в деня, когато трябваше да се състои телевизионното предаване, планът беше готов, но за да осъществя изпълнението му, ми трябваше още едно: исках първо лично да видя тези милиционерки, да ги чуя какво говорят. Може би не подхождаха за моя план… Но извърших цялата подготвителна работа така, че да мога да започна в секундата, когато взема решението.
Беше прекрасен слънчев ден, един от онези, благодарение на които московчани се примиряват с необходимостта да търпят отвратителната кишава есен, следвана от безрадостна, пронизваща до кости московска зима. В такива дни изчезва тъжното очакване на предстоящото петмесечно мъчение с локви, потоци кал, преспи и подскачащо нагоре-надолу налягане. В такива дни глупавото човечество вярва, че слънцето и радостта ще бъдат вечни. Впрочем защо непременно глупаво? Обикновено е. Всички сме такива. Солженицин преди много години написа кратичко есе, само една страничка, със заглавие „Точно пък ние никога няма да умрем!“, където добре разясни на всички нас, че поради човешката глупост и недалновидност ние смятаме себе си за безсмъртни и много дълбоко грешим по този въпрос. Макар че, ако бъда точен, сега трябва да казвам не „ние“ и „на нас“, а „те“ и „на тях“. Защото тъкмо аз вече бях приел неизбежността на собствената си смърт и се бях примирил с нея. За разлика от „тях“.