Но аз се отвлякох от темата… Денят беше наистина чудесен и това ме радваше. Далеч не защото ми харесва хубавото време — аз по принцип съм равнодушен към природата, дори понякога не забелязвам дъжд ли вали или сняг. Но при лошо време, например при проливен дъжд, телевизионният мост можеше да не се състои. Тоест никой не би свалил предаването от ефир, но „тази“ страна на моста можеше да бъде организирана в някое закрито помещение, например в кинотеатър „Художествени“, както се е случвало понякога. Тогава осъществяването на моя план щеше да се затрудни. Не, аз пак щях да измисля как да преодолея усложненията, но добре че се мина без това.
Събра се доста голяма тълпа, хората не си обръщаха внимание един на друг и аз успях да си намеря място, от което да виждам монитора. Щом на екрана се появиха двете героини на предаването, аз веднага я откроих за себе си. Дори не я откроих… Просто я познах. Те бяха две, но втората сякаш не съществуваше за мен, макар че изглеждаше много по-ярка и говореше по-уверено. Втората се оказа съседката на баща ми, разбрах това, когато водещият я представи, като я нарече „следовател и писателка“. Обаче първата… Изящна, цялата в полутонове, със сдържана усмивка, дълги нервни пръсти, тя гледаше в камерата с бездънните си светли очи и на няколко пъти ми се стори, че гледа точно в мен. Дългите й светли коси, събрани на тила в тежък възел, ми напомниха за мама. След минута, когато заговори, аз разбрах, че тази жена страшно много прилича на покойната ми майка. А след още минута си казах, че това е съдба. Да приема смъртта от ръцете на мама и по волята на Родината — ето го идеалния вариант, към който се стремях.
Но не исках да се самозалъгвам. Достатъчно беше, че бях сглупил, като се бях опитвал да получа от Наталия — втората ми съпруга, нещо, което тя не можеше да направи. Бях си мислил, че само й помагам, но после бях разбрал, че се опитвам да скрия истината от самия себе си и не искам да си призная, че тя е неспособна. Но няма да повторя тази грешка. Трябва да съм сигурен, че ще приема смъртта от достоен противник, само така ще мога да запазя уважението към себе си. Няма да се крия особено много от нея, а тя… Нека се опита да ме разкрие и намери в многомилионния град, наводнен от провинциалисти. Аз ще я подложа на изпитание, на изпит за интелект и характер, и ако тя успее да ме залови, значи е достойна да приема смъртта от нейните ръце. Тя ще ме залови, а Родината ще ми издаде смъртна присъда. Ще ме разстрелят, около мен няма да има плачещи роднини и опечалени приятели, които ще попречат на преминаването ми към другия свят. Ще ме разстрелят в точно известен ми момент и аз ще мога да се концентрирам и подготвя, за да умра правилно. Всички условия за достойна смърт ще бъдат спазени.
Диктофонен запис
— Иля Андреевич, вие ме използвахте като марионетка, за да постигнете някаква своя цел. За мен това е оскърбително, но все някак ще го преживея.
— Да, грехът на високомерието не ви е присъщ, вече забелязах това.
— Благодаря, но вашите комплименти не са ми нужни. Аз искам да разбера каква е била целта ви. Заради какво започнахте целия този кошмар?
— Не хитрувайте, Анастасия Павловна, вие прекрасно разбирате заради какво. Защото, ако не сте разбирали, нямаше да ме откриете.
— Не съм сигурна, че съм разбрала правилно. Трябва да знам със сигурност. В края на краищата вие самият трябва да сте заинтересован хората да ви разберат правилно, инак всичко е безсмислено. Шест души са загинали напразно.
— Права сте. Аз трябва да бъда сигурен, че гласът ми е стигнал до всички вас. Исках вие да се замислите за смъртта си. Исках не само всеки отделен човек да се замисли къде, как и при какви обстоятелства ще умира, но и държавата да се замисли за това. Щом държавата се смята за задължена да се грижи за живота на своите граждани, тя точно така е задължена да се грижи и за тяхната смърт. Да се грижи за нейното облекчаване. Да се грижи да я направи достойна. Лека, безболезнена, своевременна. Човекът трябва да има право да си отиде от живота тогава, когато пожелае, и по начин, по който пожелае, и държавата е длъжна да му предостави възможност да осъществи това си право. Не да натиква в лудница хора, които неуспешно са се опитали да се самоубият. Да разреши на лекарите да правят специални инжекции на хора, които вече не са в състояние самостоятелно да решат съдбата си. Да осигури достойно погребение дори на бедните и нищожните. Исках всички вие да се замислите и да вникнете в съществуващата в други цивилизации наука за умирането. Аз още не съм умирал, затова не мога от собствен опит да оценя резултатите от научните изследвания на хора, които са се занимавали с този проблем дълги десетилетия. Може смъртта да е край. Но може и да не е. Откъде да знаем? Ами ако смъртта наистина не е точка, а само запетая? Аз много отдавна се занимавам с физика и техника и мога напълно отговорно да ви заявя, че ортодоксалният материализъм не е в състояние да обясни абсолютно всичко, с което съм се сблъсквал. Това доказва, че нашето знание е несъвършено и далеч не е пълно. А щом е така, за нищо друго не може да се гарантира. Имам предвид нашите представи за процеса на умирането.