— Правилно ли ви разбрах? Вие искате да кажете, че човек трябва да има право и възможност да избегне страданията, свързани с физическата и душевната болка. Старостта, тежките, неизлечими болести, психическите травми — това прави живота непоносим и на хората трябва да бъде предоставено правото да напуснат всичко това във всеки един момент по собствено желание. Това ли искате да кажете?
— Точно това. Разбрали сте ме абсолютно правилно. Това беше главното, от което започнаха моите размисли за смъртта. Всичко останало дойде после.
— А защо сте решили, че човек не бива да страда? Кой ви го е казал?
— Но това е естествено! Разбира се, ако един човек живее неправилно, недостойно, ако съгрешава, върши престъпления, тогава нека страда, той трябва да плати за своя живот. Но когато човекът живее достойно и честно, когато се труди добросъвестно, никого не мами, защо трябва да страда? За какво? Това е несправедливо!
— Не сте прав, Иля Андреевич.
— Защо? Докажете ми го.
— Едва ли ще мога да ви докажа нещо. Мога само да ви предложа своята гледна точка.
— Слушам ви.
— Ако следваме вашата логика, страданията са възмездие за недостоен живот, а леката и приятна смърт — награда за достойния. Тук се корени грешката — и формално-логическа, и смислова. Животът има само една цена: смъртта. Със смърт човек може да се разплати за живота, така е устроена природата. Онзи, който е имал щастието да се роди, ще има нещастието да умре. Не може да се родиш и да не умреш, както не може и да умреш, без да си се родил. Съгласен ли сте с тази уговорка?
— С тази — да. И какво по-нататък?
— По-нататък е следващият ход в разсъжденията ни. Страданията са отплата за удоволствието. Разбирате ли? Смъртта — за живота, страданията — за щастието. Няма значение какъв живот е изживял човекът, праведен или не. Той е творил добро и е бил щастлив от това, убивал е невинни и е изпитвал удоволствие от това. Трудил се е и се е радвал, крал е и се е радвал. Каквото и да е правел човекът, както и да е живял, той е получавал в живота си радост по един или друг начин. Едни хора са по-щастливи, други — по-малко, едни — по-често, други — по-рядко, едни — само като деца, други — през целия си живот. Но щастливи и доволни са били всички. И ето за това те трябва да платят със страдание. А вие искате човекът да си отиде от живота, без да е платил. С това се нарушава хармонията на мирозданието. Не съм ли права?
— Във вашите разсъждения има слаби звена, Анастасия Павловна, и аз лесно ще ви го докажа. Има хора, които са били щастливи само три минути през целия си живот, а съдбата им стоварва безкрайни и непоносими страдания. Нима това е съразмерна отплата? Има и други, такива, на които животът щедро е давал много удоволствия, а съдбата не е подготвила страдания за тях. Нима това е проява на хармонията на мирозданието? Такава хармония няма, вие не можете да не признаете това.
— Мога. Има хармония. Всичко зависи от индивидуалното възприятие. Вие казвате, че има хора, които са били щастливи само три минути през целия си живот, нали? Аз пък със същата лекота ще ви докажа, че такива хора няма. Нима такъв човек нито веднъж не е почувствал на бузата си целувката на собственото си дете? Нима такъв човек нито веднъж в живота си не е получавал подаръци? Нима нито веднъж не е чувал думи ако не на любов, то поне на признателност, приятелство, нежност, топлина? Нима нито веднъж в живота му никой не му е помогнал, не го е спасил от нещо? Нима самият той никога не е направил нещо полезно, от което би могъл да изпита чувство на удовлетворение? Нима нито веднъж не е прочел книга, която му е доставила удоволствие? Нима не му е познато чувството на сексуалното удовлетворение? Мога да изброявам до безкрай, вие прекрасно разбирате за какво говоря. В живота на човека има огромен брой събития и неща, които могат да го направят щастлив. Но далеч не всеки човек е в състояние да разбира и да чувства това. Има хора, и то немалко, за това съм съгласна с вас, които вечно са недоволни от всичко, те постоянно се чувстват нещастни, ощетени, оплакват се, че не са виждали в живота нищо добро, само лошо. Справедливи ли са те? Не. Животът им е дал всичко, което е могъл, те просто не ценят това. Те не умеят да се наслаждават на вкуса на въздуха след буря, не умеят да чуват прекрасната музика, не умеят да се радват на чуждото щастие. Ето защо им се струва, че в живота им не е имало нищо хубаво, затова пък чувстват много остро всичко лошо. Какво може да се каже тук? Тяхната душевна глухота не ги освобождава и не може да ги освобождава от страданията, от необходимостта да платят за това, което им е било предоставено. Не са се възползвали от това? Техен проблем. Нали, когато един човек отива на театър и не изпитва удоволствие от спектакъла, не му хрумва да си иска обратно парите за билета? Той просто разбира, че не е съумял да получи удоволствие от този спектакъл. А другите са съумели.