— Сигурна ли си, че искаш? — кой знае защо ме попита пак.
— Сигурна съм, сигурна — уверих го отново и аз.
Изведнъж изпитият алкохол така ми проясни главата, че ми се стори: с всякаква работа ще се справя, с всичко ще се захвана, дори с най-сложното, стига само да повярват в мене и да ми дадат възможност да опитам. На всички ще докажа, че още не е свършено с Наденка Старостенко.
— На всичко ли си съгласна?
— Ми да! Изобщо не се съмнявай.
— Да не се откажеш?
— Никога!
Нищо, Михална, рекох си, не се плаши, четирийсет и две години си е точно разцветът на живота. Може пък всичко да се промени… Всеки има своя шанс — и такива като мене го имат.
Чумавият ме изгледа някак топло и сърдечно и изведнъж рече:
— Знаеш ли, Надя, тая перука много ти отива.
Глава 3.
Зарубин
Оперативният работник Сергей Зарубин обичаше работата си и по това приличаше на Настя Каменская. Но за разлика от Настя, не можеше да търпи да седи зад бюро в кабинет и да мисли или пък — което е още по-лошо — да съчинява документчета. За съжаление съставянето на различни отчети, справки и рапорти е неотменна, и то твърде съществена част от оперативната работа, а тази част винаги бе дразнила Сергей. Най-странното беше, че стилът и начинът му на изразяване бяха превъзходни, неслучайно като малък бе съчинявал стихове, разкази и през всичките си училищни години се бе изявявал като редактор на стенвестника на класа, който притичваха да четат не само децата от другите класове, но дори и учителите. Стенвестникът обаче си е стенвестник, неговата същност е, че трябва да бъде „написан“, а оперативната работа се състои в разкриване на престъпления и Серьожа просто не можеше да проумее защо издирването на престъпници трябва да бъде неразривно свързано с писмена работа. Той не виждаше в това здравомислие и логика, затова се стараеше по възможност да избягва бумащината. Изобщо с лекота вършеше всякаква работа, стига да разбираше смисъла й и да се съгласяваше с него. В противен случай сякаш му слагаха спирачки, мозъкът му отказваше да работи, а пръстите забравяха коя буква къде се намира на клавиатурата.
Издирването на жената „с неопределен вид и възраст“, която била предала на Ванка Жуков картоненото плакатче заедно със стодоларовата банкнота, беше тъкмо работата, която Серьожа Зарубин обичаше и умееше да върши. Самият факт, че видът и възрастта на тази дама били „неопределени“, с висока степен на вероятност говореше, че трябва да я търси сред арбатските алкохолици. През цялата съботна вечер и в неделя до обяд той се скита из тесните криви улички и не се уморяваше да се смайва каква нищета, мръсотия и немара царят в самия център на столицата, в непосредствено съседство с елитните сгради и многобройните посолства. Зарубин разпознаваше „своя“ контингент от пръв поглед, и то безпогрешно, а някои знаеше и по физиономия, и дори по име. Беше започнал милиционерската си кариера именно тук, в участъка, обслужващ района на „Арбат“. Така че не му беше трудно да разговаря с тези хора и да събира информация.
Но отначало не му провървя с информацията. Зарубин научи много нови и интересни неща за характерите и навиците на хората, които „държат“ тук магазините, сергиите и лотариите, но все още не бе чул нищо съществено за жената, внезапно споходена от приключението с доларите. Това беше странно. Сергей доста добре познаваше нравите и обичаите в средите на алкохолиците и не можеше да повярва, че една сериозно впиянчена особа не е разказала за подобно приключение на другарите си по чашка още същия ден и час. Ако всичко разказано от Жуков беше истина, ако парите и плаката му бе дала неизвестната, която, ако се съди по вида й, по никакъв начин не би могла да е нито авторка на текста, нито притежателка на „излишни“ сто долара, значи някой я е наел. А наемането на работна сила предполага заплащане. Нещо повече, като се имат предвид особеностите на самата жена, работодателят вероятно е бил сигурен, че тя ще изпълни поръчението, а няма да изчезне още в следващата секунда, отнасяйки в джоба си заветната зелена банкнота. А това непременно е щяло да се случи, ако той е предложил на жената за услугите й сума, по-малка от предназначената за Банка. Не, той е трябвало да й плати повече, инак тя със сигурност е щяла да офейка с парите. Излиза, че вчера сред арбатските алкохолици непременно е трябвало да се почувства тази огромна сума. Дори тази пияница да е проявила невиждана за алкохоличка предпазливост и свидливост, дори да не е разказала с какви пари разполага, тя не може да не е почерпила най-близките си приятели. Защото това е задължителна и неизменна характерна черта на тези хора: сдобият ли се с пари, те започват да черпят приятелите си, а понякога и всички наред, защото за тях ролята на щедър богаташ е символична и означава възвисяване, макар и временно. Вие нямате нищо, а аз имам, тоест не всичко е свършено за мен, все още ме бива за едно-друго, усмихва ми се късметът, получих шанс, съдбата избра само мен от всички вас, беляза ме с благоволението си.