— Ами да — захили се Вениамин, — точно ти как да не я помниш. Нали ти я лиши от родителски права.
— Не аз, а съдът — поправи го оперативният работник.
— Айде, айде, знаем ги ние тия ваши съдилища. Ако не беше им пратил заявление, никой съд нямаше пръста си да мръдне.
— Вярно е. А ти май не си доволен, а?
— Ами, на мен какво ми пука! — Устните на Бръснатия се разтеглиха в нещо като усмивка, оголвайки гнилите му зъби. — За мен дори е по-добре. Когато имаш дете, не можеш много да се развихриш. А така къщата празна, пий, спи — каквото си щеш.
— А самата Тамарка как е? Тъгува ли за дъщеря си?
— Тамарка ли? — разсмя се Бръснатия. — Че тя се сеща за дъщеря си само когато иска да разчувства някого. Колко била нещастна, как била лишена от радостта на майчинството, откъсната от родното си детенце. И по разни празници, когато роднините й подхвърлят парици. Вика: да ми плащат, щото ще си взема щерката обратно. Ей на, вчера имаше рожден ден, какво гуляйче ни спретна.
— И голяма ли беше тайфата? — поинтересува се Зарубин изключително за да поддържа разговора, но инак си мислеше за друго.
— Колко ли бяхме? Сега ще преброя. — Полников навъси чело и взе да брои на пръсти. — Значи ние с Тамарка — двама. Нейното гадже — трима… Така… Така… Още трима — значи сме били шестима. Чакахме и Надка, ама тая кучка не дойде. Надула се е нещо, види се.
— Коя Надка? — наостри уши Зарубин.
— Ами Надка Танцьорката. Не я ли помниш? Дребничка една, мършавка, кожа и кости. Била е в балета.
Зарубин си спомни. За Надка Танцьорката беше чувал още когато бе работил в този район, но не я познаваше лично. Не е отишла на рождения ден на приятелка, да пие и яде на аванта… Много любопитно.
— А защо не дойде? — попита той, без да крие интереса си. — Може би не е знаела за рождения ден? Или е забравила и никой не й е напомнил?
— Айде де, забравила — презрително се изплю Вениамин. — Лично аз я срещнах вчера на същата уличка и й казах за Тамарка. Тя ли да забрави! Айде де!
— Добре, казал си й. И тя какво?
— Почуди се малко и рече: ще дойда.
— Сама ли беше?
— Сам-саменичка.
— И какво правеше, когато я срещна?
— Господи, ами че същото, каквото винаги. Събираше бутилки.
— Да, лошо е постъпила — поклати глава Зарубин. — Да получиш покана за рожден ден на приятелка и да не отидеш — наистина гадно.
— Нали! Това казвам и аз! Кучка.
— Чакай, Вениамине, не я осъждай веднага. Може да е имала някаква важна причина, а ти бързаш веднага да я обиждаш. Какво ви обясни, защо не е дошла у Тамарка?
— Ами нищо не ни е обяснявала — избухна Бръснатия. — Оттогава изобщо не съм я виждал.
— А защо не прескочиш да я потърсиш у тях? Вениамине, не те разбирам — строго каза Сергей, — твоя приятелка, бих казал дори — добра позната, е обещала да дойде на рожден ден и не е дошла. И ти дори не си се поинтересувал какво й се е случило. Ами ако е болна, лежи и не може да стане? Тя чака ти, като приятел, да се разтревожиш, да я потърсиш, да отидеш да я видиш, да й купиш лекарства или да повикаш лекар. А ти се разкарваш из улиците и я наричаш „кучка“. Не е хубаво това, Вениамине. Мъжете не постъпват така. Приятелите пък още по-малко.
Зарубин знаеше слабото място на Бръснатия. Учител навремето, Полников винаги всички поучаваше, изискваше от хората, с които общуваше, да спазват един кодекс на честта, в който на първо място бяха приятелството, взаимната подкрепа и взаимопомощта. Сега беше към петдесетте, вече двайсет години не работеше в училище, но бе съумял някак да запази педагогическите си навици въпреки двайсетте години алкохолизиран живот. Думите на оперативния работник го постреснаха.
— Може наистина да се е разболяла… Тя по принцип е здрава като не знам какво, никаква болежка не я хваща. Вярно, че трябва да прескоча да я видя.
— Искаш ли да дойда с теб? — предложи Зарубин. — И бездруго съм тръгнал нататък.
Той нямаше никаква представа в каква посока трябва да върви към дома на Надка Танцьорката, но Бръснатия не обърна внимание на това. В края на краищата нали Зарубин не беше казал, че не познава Надка, а ако я познава, значи знае и адреса й, това е естествено.
— Да вървим — кимна Полников, — ако има нещо, ти ще извикаш „Бърза помощ“, нали? Все пак си ченге, тебе ще те послушат.
Без да бързат, те стигнаха до „Мали Власевски“ и влязоха в усмърдян на изпражнения вход. Гарсониерата на Танцьорката се намираше на втория етаж. Позвъниха, никой не отвори, потропаха — пак никой.