Какво пък, на прага на седемдесет и пет годишнината си мога да направя равносметка и да призная, че изживях живота си достойно. И възпитах достоен внук, който не накърни честта на нашия род. Ала само Всевишният знае какво ми струваше това и през какви изпитания трябваше да премине нашето семейство. Възпитанието не ми позволяваше открито да демонстрирам чувствата си и само покойният ми съпруг имаше представа, наистина частична, какво изпитвах, когато честта на семейството бе поставена под заплаха. Но предполагам, че съпругът ми е изпитвал същото.
Сто и петдесет години в нашия род Данилевичи-Лисовски не е имало нито един неравен брак. Поколение след поколение ние сме се омъжвали и женили само за равни на себе си по ниво на образованието. Учени, писатели, медици, университетски професори. Никакви разночинци3, никакви потомци на търговци, никакви съмнителни личности. Камо ли пък някакви политици и революционери. Всеки, на когото е бивало позволявано да се сроди с нас, е трябвало да бъде достоен за нашия род и нашите традиции, които сме пазили свято и сме предавали от поколение на поколение. Но тези изисквания са важали и за самите нас. И ние е трябвало да бъдем достойни за предците си. Аз цял живот се занимавах със старогръцки език, научните ми трудове са посветени на творчеството на литераторите от Древна Гърция. Покойният ми съпруг беше литературовед, специалността му беше руската поезия от края на осемнайсети век. И моите родители, държа да отбележа, дълго не даваха съгласието си за нашия брак, нужно им беше доста време, за да се убедят, че Николай Венедиктович Есен ще бъде достойна партия за мен. Но за да им представи доказателства за това, той трябваше да си създаде име в литературнокритическите среди. Благодарна съм на съдбата, че аз бях само на шестнайсет, когато се запознахме с Николай, и през десетте години, докато той се доказваше, остарях само до двайсет и шест. Когато сключихме брак, Николай Венедиктович беше вече на четирийсет. Но аз не роптаех срещу родителите си, защото разбирах: в нашия род не е имало неравни бракове и не може да има. И докато съм само на шестнайсет, не мога да съдя кой е достоен да влезе в нашия род, който за столетие и половина е дал живот на учени и литератори със световни имена.
Точно така възпитавах и нашата единствена дъщеря Инеса. Уви, времената се промениха и нашите вековни семейни традиции се оказаха безсилни да се противопоставят на разюздаността на нравите. Болшевиките… И досега не мога да разбера защо моите родители не са емигрирали заедно с всички. Понякога си мисля, че баща ми, мир на праха му, е бил заслепен от идеите на революцията. А понякога ме спохожда мисълта, че той просто не ги е схванал правилно и понеже не е разбрал цялата опасност от насилствения болшевизъм, доверчиво е решил, че никой няма да закача учени, които се занимават с древна история. В това, колкото и да е странно, се оказа прав. На болшевиките им трябваха институти, за да обучават в тях дрипльовците, устремили се към властта — нали им бяха обещали, че всяка готвачка поне малко ще поуправлява държавата, и в тези институти трябваше да се преподава история. Татко беше ръководител на катедра в университета до самата си кончина и бе погребан с огромни почести. Ала едно нещо той, чистият и доверчив историк, не бе предвидил: в страната на болшевиките ще ни бъде трудно да запазим традициите си, които тачехме повече от всички ценности.
Инеса вдъхваше големи надежди. От ранното си детство играеше шах, в училище винаги беше първа отличничка, остротата на ума й се открояваше особено в точните науки. Ние с Николай Венедиктович я готвехме за кариера на физик, но дъщеря ни, колкото и да е печално, не изпитваше никакъв интерес към науките, които й се удаваха най-много. Естествено ние със съпруга ми не одобрихме решението й да кандидатства в педагогическия институт. Да, имали сме в рода си професори, и то доста, ние с Николай Венедиктович и двамата носим това звание, но професорът е едно, а учителят — това, прощавайте, е нелепо за фамилията Данилевичи-Лисовски. Поуспокоихме се, когато Инеса ни обясни, че не смята да преподава в обикновено училище. Че се интересува от методиката на развиване на интелекта, на логическото мислене и паметта у децата, и смята да се занимава изключително с наука.
— Нима не разбираш, мамо — казваше Инеса, — че всичките ми успехи в училище се дължаха само на това, че татко играеше с мен на шах още от четиригодишна? Това ми е дало отличната памет и яснотата на мисленето. Но има и други качества на интелектуалната дейност, които се развиват не чрез шаха, а по други начини. И аз искам да посветя живота си на разработването на тези „други начини“, така че във всяко семейство в края на краищата родителите да могат да отглеждат интелектуално развити деца. Но за целта трябва да получа педагогическо образование и съответната диплома.