Какво пък, това звучеше доста добре. Мисълта, че ще видим единствената си дъщеря в ролята на учителка, беше непоносима за мен и съпруга ми. Но в такъв вид идеята на дъщеря ни можеше да бъде подкрепена.
— Ти запозна ли се със съответната литература? — строго се поинтересува тогава Николай Венедиктович. — Доколко е разработен в науката въпросният проблем?
— Татко, изчела съм огромно количество книги и списания. Никой никога не е писал и никой никога не се е занимавал с това.
— Значи, ако ти се заемеш, ще бъдеш първата? — уточни той.
Инеса тържествуващо се усмихна, защото добре разбра смисъла на въпроса му. Тя си оставаше истинска представителка на нашия род и се оказа, че не съм била права, като се усъмних в това.
— Първа и единствена, татко — твърдо отговори тя. — Можеш да не се съмняваш.
Да, в такъв вид проблемът изглеждаше съвсем различно. Инеса ще поеме пътя на науката и бързо ще си създаде име и научна репутация. Несъмнено тя има достатъчно способности и дори повече от достатъчно. Тя ще стане учен с уникална специалност, основоположник на научна школа, първа ще разработи теория. Името й ще стане широко известно. И така родът Данилевичи-Лисовски не ще бъде посрамен. Инеса се оказа достойна за своите предци и това ни даде на нас с Николай Венедиктович надеждата, че и при болшевиките ще успеем да съхраним и да предадем на следващите поколения нашите традиции.
Не след дълго обаче се случи нещо страшно. Дъщеря ни беше в четвърти курс, когато веднъж прага на нашия дом престъпи Тоя. Божичко, той учел в рабфак. Произлизал от работническо семейство. Баща му бил железничар, май локомотивен машинист, а майка му работела във фабрика. В семейството били осем деца. Естествено за каквото и да било сносно възпитание и дума не можеше да става, да не говорим за маниери и образованост. Просто не можех да си представя къде бе успяла Инеса да се запознае с Тоя. Оказа се, че в някакво бюро на някакъв районен комитет на някакъв комсомол. Ето го резултата от болшевизма: не останаха елитарни учебни заведения, а дори да се намираха такива, никой не би могъл да ви даде гаранции за безопасност, защото съществуват някакви обществени задължения, които насилствено смесват всички социални слоеве.
Ние с Николай Венедиктович се постарахме да запазим достойнството си, без да сме неучтиви, но след първото посещение на Тоя в дома ни се постарахме меко да обясним на Инеса, че едва ли е уместно такъв странен младеж да посещава нашето семейство. И тогава дъщеря ни изрече думи, от които ние дълго не можахме да се съвземем.
— Мамо, нима не схвана? Аз се омъжвам за него. Доведох го да се запознаете официално.
— Предполагам, че това е някаква глупава шега? — намеси се в разговора Николай Венедиктович. — Учението ти в хуманитарния институт е развило у теб доста своеобразно чувство за хумор. Винаги съм смятал, че с твоите способности трябва да учиш в технически университет, това много дисциплинира мисленето.
— Не е шега, татко — много сериозно отговори Инеса. — Аз се омъжвам за него, вземам си изпитите за четвърти курс и от септември излизам в академичен отпуск.
— В какво, в какво излизаш? — не повярвах на ушите си аз.
— В майчинство, мамо — спокойно поясни тя. — През септември ще вляза в деветия месец.
Беше април — изумителен, чист, прозрачен, влажен и топъл. Април. До септември оставаха само четири месеца.
Ние с Николай Венедиктович нямахме избор и бяхме принудени да приемем Тоя в нашето семейство. Естествено той си имаше име, бащино и дори фамилия, която натрапи на дъщеря ни, но за нас със съпруга ми завинаги си остана Тоя. Тоя нехранимайко. Това парвеню. Тоя неин съпруг. Помежду си винаги го наричахме само така.
Когато отмина първият шок, ние със съпруга ми се овладяхме и поканихме Инеса на сериозен разговор. Водеше го Николай Венедиктович, а аз внимателно следях реакциите на дъщеря ни, готова всеки момент да се притека на помощ на съпруга си. Ние трябваше да действаме в единен фронт, та Инеса да не си помисли, че нейното бъдещо майчинство ще ни направи по-податливи.
— Ти наруши свещените сто и петдесет годишни традиции на рода Данилевичи-Лисовски — строго каза Николай Венедиктович, — решила си да сключиш брак с човек, недостоен за нашия род и с произхода, и с нивото си на образованост. Ако с майка ти можехме да не допуснем това, ние естествено бихме го направили. Но сега, уви, е твърде късно. В нашия род никой никога не е имал извънбрачни деца и ние не можем да настояваме в създалата се ситуация да не се омъжваш за… За твоя приятел от рабфака. Нещо повече, ние не можем да допуснем да живееш в общежитие, където няма условия за учене и пълноценна почивка. Готови сме да ти разрешим да го доведеш в нашия апартамент. Разбира се, той не е заслужил това, в този дом са живели и умирали твоите предци, но ние с майка ти сме готови заради теб и твоето бъдещо дете да търпим присъствието на твоя… хм… съпруг. Но имаме едно условие. Задължително условие, такова, че нашето съвместно съществуване в този дом може да бъде приемливо само при изпълнението му.