— Условие ли? — учудено попита Инеса и дръзко погледна баща си в очите. — Че какво условие можете да поставяте? Сега сигурно ще поискате да се разведа с него, когато се роди детето?
— В рода Данилевичи-Лисовски — гордо отговори Николай Венедиктович, — както впрочем и в рода Есен, никога не е имало не само извънбрачни деца, но и самотни, изоставени от съпрузите си майки. Дори ако ти самата поискаш развод, ние не бихме го допуснали. Невъзможно е дори да помисляш да нарушиш нашите традиции два пъти. Един път е напълно достатъчен. Нашето условие е друго. Твоят… хм… съпруг трябва да стане достоен за нашето семейство. Той трябва да получи блестящо образование и да направи блестяща кариера. Е, и освен това трябва да придобие прилични обноски, за да не ни е срам да го допускаме при гостите, които посещават дома ни, и да го запознаваме с хора, на които са известни нашите традиции. И тъй, можеш ли да ни обещаеш тук и сега, че ще направиш всичко възможно, за да се изпълни това условие?
Инеса помълча известно време, замислено втренчена във вазата, поставена в центъра на масата, около която седяхме, после вдигна очи, внимателно погледна баща си, после мен.
— Това ще стане от само себе си — тихо отговори тя — и моите усилия няма да са необходими. Вие дори не можете да си представите колко е талантлив той, какъв мощен интелект има. Още сега пише такива трудове по математика, че възнамеряват да го приемат в университета без изпити направо във втори курс. Той ще стане велик учен, не се съмнявайте в това. Ще бъде достоен за нашето семейство и няма да посрами рода ни. Колкото до обноските, аз искрено се надявам на твоята помощ, мамо. Наистина той трябва да ги придобие, не бих спорила за това.
Ние дори се изненадахме колко лесно ни се удаде победата, защото се бяхме готвили за дълга и упорита съпротива. Все пак нашата дъщеря си оставаше наша дъщеря и достойна представителка на рода, така че бе разбрала и прие нашите изисквания като нещо, разбиращо се от само себе си.
И така Тоя влезе в нашия дом. На първо време това беше чудовищно. Той не умееше правилно да сяда и става, не знаеше как се използват приборите за хранене и как се разговаря учтиво по телефона. Не можехме да го показваме на гостите. Но ние с Николай Венедиктович се радвахме, че Тоя се учеше на всичко на драго сърце и упорито. Той сякаш искаше колкото може по-скоро да скъса със своето работническо-селско минало, да се излюпи от тази черупка и да се разкраси с нова перушина. Изобщо не се обиждаше, когато не го канехме на масата в присъствието на външни хора, нещо повече, сам гледаше набързо да хапне в кухнята и се скриваше в стаята, в която живееха с Инеса. Отнасяше се с огромна почит към мен и съпруга ми и постоянно питаше как е правилно да се казва или прави едно или друго нещо. И естествено би било несправедливо да му отречем трудолюбието. Безспорно той беше примерен студент (между другото, наистина го приеха направо във втори курс, дъщеря ни нищо не бе преувеличила), след лекции ходеше в библиотеката, вечер носеше вкъщи огромни купчини книги и залягаше над тях до зори. Нямам представа кога е спял. Освен това беше и доста добър баща. Инеса си стоеше вкъщи с нашия внук, аз й помагах според силите си, наех бавачка, но Тоя все пак успяваше и да поиграе с детето, и да го разходи, при което правеше това не по необходимост, а с явно удоволствие.
Годините минаваха и за наше учудване Тоя се поизлъска и стана съвсем приличен. Нещо повече, след като завърши университета, започна аспирантура и написа кандидатска дисертация само за една година. Вероятно Инеса не бе преувеличила, когато говореше за неговите способности. Ние се примирихме с брака й, но Тоя така и не ни стана близък. И когато след защитата на дисертацията бе назначен на добра длъжност, успешно започна да гради кариера и скоро получи от държавата жилище, ние с Николай Венедиктович въздъхнахме с облекчение. Все пак Тоя си остана чужд за нас и беше много по-добре да не сме под един покрив с него.