Една заслуга можем да си отчетем: ние толкова упорито, неуморно бяхме възпитавали Тоя, че той попи нашите идеи и привързаността ни към семейните традиции. Беше ни благодарен за всичко, което ние с Николай Венедиктович направихме за него, с всички сили се стараеше да стане достоен за нашия род и ясно разбираше как трябва да възпита сина си. Нашия внук. Правилно го разбираше.
Именно затова, когато настъпи страшният час (слава богу, Николай Венедиктович не го доживя), Тоя безропотно ми даде момчето, понеже разбираше, че сам не ще може да го възпита така, че да стане достоен за нашето семейство. А аз ще мога.
И аз успях.
Каменская
Все пак той го направи… Вече нямат никакви основания да се утешават, че е било шега. Той го направи и доказа, че намеренията му са сериозни. Но до коя бе адресирано хвърленото от него предизвикателство? До Татяна или до нея, Настя? Това беше първият въпрос. И вторият: какво смята да прави по-нататък? Дали ще чака и ще гледа как те ще се опитват да разкрият убийството на Надежда Старостенко, или постоянно ще налива масло в огъня? О, господи, само не това.
Двамата със Сергей Зарубин седяха в студеното влажно помещение на милиционерския участък, обслужващ територията, на която бе намерено тялото на Старостенко. Тялото вече се намираше в моргата и „стоеше“, а по-точно, лежеше на опашка за аутопсия, но тук, в отдела, можеха да се вземат нещата, принадлежали на убитата. Следователят, възбудил делото, бе изпратил за експертиза само онези дрехи, по които се бяха запазили следи от изстрела, а всичко останало си стоеше в касата на един от оперативните работници.
Настя разсеяно разглеждаше обувчиците трийсет и трети номер и перуката, имитираща стилна къса прическа. Тук бяха и тесните тъмночервени панталони, явно от костюм, чорапогащникът с ликра и мъничките розови бикини. Да, потърпевшата е била рядко миниатюрна.
— Ами чантата? — попита тя. — Къде е чантата й?
— Нямаше чанта — отговориха й.
Тя премести въпросителния си поглед върху Зарубин. Той кимна утвърдително.
— Напълно е възможно: в съставения по думите на продавачките списък на покупките не фигурира чанта.
— Ясно — въздъхна Настя, — къде ти така издокарана ще носи оръфаната си стара чанта. Та нали и кокошките ще й се смеят. А в джобовете намерили ли са нещо?
Оперативният работник от областта загадъчно се усмихна и отново бръкна в касата.
— Ето — каза той и извади на бюрото полиетиленово пликче, — вие преценете.
Ключ, две хартиени салфетки. И две малки фигурки. Керамична рибка с широко отворена уста и целулоидна кукличка-бебе.
— Бяха до трупа, досами главата — поясни оперативният работник, — кукличката беше пъхната в устата на рибката, само крачетата стърчаха навън.
— Какво е това? — смаяно проточи Зарубин. — Играчки или какво?
— Или какво — потвърди Настя. — Интересно, откъде ги е взела? Да не би да ги е откраднала?
— Не може да се каже — поклати глава Сергей. — Може да си ги е носила от къщи. Може да са й талисманчета някакви. За късмет. Ще попитам Бръснатия, той би трябвало да знае дали изгората му е имала такива странни пристрастия.
Настя повъртя фигурките в ръцете си. По пръстите й останаха черни следи от прашец — значи експертите бяха обработили фигурките за вземане на пръстови отпечатъци. Ако са намерили такива, фиксирали са ги на дактилоскопичен филм и са ги отнесли, а фигурките като ненужни са оставили тук, така че сега можеше да не се опасява, че ще повреди улики.
— Ами добре — каза тя и стана, — няма да нарушаваме правилата на играта. Ще оставим фигурките, може пък вашият следовател да поиска да ги използва, докато още не са му отнели случая. Само ще ги фотографирам, може ли?
— Фотографирай — с явно облекчение се съгласи оперативният работник от областта. — Защо, има ли шанс градът да поеме случая?
— И то сериозен — усмихна се Зарубин. — Тъй че дишай дълбоко, колега, току-виж, разтоварили те от едно висящо дело.
За Москва пътуваха с мотрисата. Настя страшно се изненада, че вагонът беше абсолютно празен. Само три момчета разпалено играеха карти, като отпиваха бира направо от бутилката.