— Виж ти — учудено възкликна тя и седна до прозореца, — не бях предполагала, че по тази линия пътуват съвсем празни вагони.
— Невежа си ти — присмехулно проточи Зарубин, — веднага си личи, че рядко пътуваш.
— Защо?
— Ами защото този вагон не се отоплява. И няколко стъкла са счупени. След десет минути ще го усетиш. Тук никой не издържа повече от десет минути. Ако не вярваш, прескочи до съседния вагон, сама ще се убедиш.
Настя огледа вагона. Да, наистина на четири прозореца липсваха стъкла. Тя потрепери, предчувствайки студа, който щеше да нахлуе. Мотрисата потегли и веднага из вагона се завихри далеч не топъл есенен вятър.
— Е, какво? — попита Зарубин. — Местим ли се, или оставаме?
— Оставаме — решително отговори тя и се намести по-удобно. — Тук поне можем да си поприказваме. В краен случай ще поскачам, ако премръзна съвсем. И после, тук мога да запаля цигара, без да излизам в преддверието, на тоя вятър никой няма да забележи дима. Серьожа, ти някога виждал ли си такива фигурки?
— Не знам. — Той сви рамене. — Не съм обръщал внимание. Човек може да ги види в сувенирните магазини или в магазини за играчки, а аз не ходя в такива.
— А у познати? Може би на рафта в някоя къща? Не си ли?
Той отрицателно поклати глава.
— Не съм забелязвал. Ама ти стига си си блъскала главата, сега, като отидем в Москва, най-напред ще намерим Бръснатия и ще го попитаме, може наистина да са на Надка и да нямат никакво отношение към убиеца.
— Убиецът, убиецът, убиецът… — промърмори Настя в ритъма на потропването на колелата. — Едно е ясно: мъж е. И това не е малко. Ако беше жена, нямаше да забрави да купи нова чанта.
— Но нали момичета са правили покупките — възрази Сергей.
— Те са купили само неща, които им е поръчал престъпникът. Казал им е — дрехи, пълен комплект. И те това са направили. За чанта не са имали указания, а не са посмели да проявяват своеволия с чуждите пари, дори и да са се сетили за чанта.
Докато мотрисата пътуваше към Москва, Настя премръзна съвсем. Когато тръгна по перона към метрото, си мислеше само за едно: чаша горещо кафе, гореща вана и топла постеля. Но уви, скоро не би могла да си позволи този разкош.
Зарубин
Изразходва доста време, докато намери Вениамин. Когато го откри, онзи беше здравата почерпен и жадуваше за общуване, така че не беше много лесно да пробие с въпросите си през потока на тирадите му.
— Ей на, началство, Надка се изгуби… изобщооо… Не, кажи ми сега, защо на едни се дава всичко, а на други — нищо? С какво Надка е по-добра от мен или, да речем, от Тамарка, а? Защо на нея й провървя така? На пари седи, започнала е нов живот, сега си вири носа и не поглежда старите си приятели…
— Вениамине, припомни си дали Надежда имаше вкъщи керамични фигурки? Рибка например.
— Абе за какъв дявол са й сега тия фигурки? — не проявяваше интерес Бръснатия. — Имала ли е, не е ли — какво значение? В новия й живот хич не й трябват. Изгуби се — и толкоз. И довиждане не си взе, и адрес не остави. Ха ти ми кажи, бива ли така да се постъпва с приятели или не?
Бръснатия беше дълбоко обиден и обидата му до голяма степен се дължеше на завистта, така че трябваше да се изприкаже. Зарубин разбираше, че докато Веня не каже всичко, което мисли, и то поне петнайсет пъти, той няма да чуе нищо друго. Трябваше търпеливо да чака. Най-сетне, като долови известно уталожване на емоциите, Сергей отново подхвана своето:
— И все пак, Вениамине, спомни си: имаше ли Надежда навик да носи със себе си някакви играчки или фигурки? Може да ги е събирала като колекция, а? Или да си ги е пазила за спомен от нещо? Спомни си, хайде, имай добрината.
— Да си хабя мозъка… — измуча неопределено Бръснатия и хвърли на Зарубин доста изразителен поглед.
Сергей извади от джоба си десетачка и очите на Бръснатия веднага залепнаха за нея.
— Спомни си, Вениамине. — Гласът на оперативния работник бе изпълнен с гальовно търпение, сякаш разговаряше с дете. — Спомни си.
Банкнотата изчезна в джоба му, все едно я бе извадил съвсем случайно и без никакви задни мисли. По лицето на Бръснатия се изписа горчиво разочарование, което бързо се смени със злоба по повод на неоправданите се надежди.
— Че що да си припомням? — озъби се той. — Имам си собствени грижи. Надка сега си има свой живот, аз пък си имам мой. Мигар тя сега ще си спомни, в новия си живот, колко хубави неща ни свързваха? Ей, хорска неблагодарност, ей! Като не беше добре, при мене тичаше, а като я споходи късметът, забрави за всички — и за мене най-напред. Даже довиждане не си взе, кучката!