— Благодаря ти, Кузмич — прочувствено каза той, — никога няма да забравя добрината ти. Ще я заслужа, не се съмнявай.
Зарубин не се и съмняваше. Той беше от служителите, които обичат своята агентура, пазят я и я къткат, даже въпреки че контингентът на Серьожа беше доста специфичен. Простоватата външност и младостта не му позволяваха да си намира източници на информация от средите на хора, които се причисляваха към интелигентите и интелектуалците, нещо не беше се научил да предразполага и жени. Но виж, алкохолиците, бездомниците, временно или постоянно безработните, пенсионерите — незнайно по какъв начин — моментално се поддаваха на неговото обаяние, а после и на влиянието му. Те редовно доставяха на Зарубин информация, а самият Зарубин винаги им отделяше не само служебно, но и нормално човешко внимание. И ако трябваше — помагаше им. Както например сега на Кашин.
Когато се върна в службата си, Сергей сложи в пишещата машина чист лист хартия и напечата сведение, като му сложи вчерашна дата. Източникът Кашин в конфиденциален разговор му съобщил, че в събота е видял своята позната Надежда Старостенко около седемнайсет часа… и така нататък. След получаването на информацията на Кашин била поставена задачата да продължава да събира сведения за Старостенко и нейното обкръжение и да се постарае да изясни източника на парите. После той щеше да отнесе това сведение където трябва, да му сложи регистрационен номер и да напише още едно документче, според което на източника Кашин срещу ценната и своевременна информация се полага парично възнаграждение в размер на 100 рубли. Деноминирани. За лекарството трябваше да му стигнат. Защото, като живееш от отпуснатата от държавата пенсия — двеста и петнайсет рубли, — със сигурност не можеш да си купуваш хубави лекарства. А хората трябва да се пазят. На милиционерски жаргон това се нарича „шашма“, но нали е за добро… Има милиционери, които правят „шашми“ в сговор със своите източници, получават парите и ги изпиват заедно. Случват се и такива работи. Но Сергей Зарубин никога не си е позволявал такова нещо. Когато обаче трябва да се помогне на човека — това е съвсем друго нещо.
Ирина
Днес тя имаше свободен ден. Свободен, в смисъл че Стасов още сутринта заведе малкия Гришенка у майка си. Това беше задължителен и строго спазван ритуал: всеки вторник отвеждаха внучето при баба му, там след училище отиваше и дъщерята на Стасов от първия му брак, десетгодишната Лиля. Не в събота или в неделя, когато според убеждението на Стасова-старша децата трябва да бъдат с родителите си, а именно във вторник, когато тя имаше библиотечен ден и можеше да не ходи на работа.
Ирочка Милованова използваше вторниците за покупки по пазари и големи магазини, където е неудобно да се блъскаш с дете на годинка. И дума не можеше да става да оставя хлапето само в количката на улицата. Особено след онзи страшен случай на „Верхняя Красноселская“, когато кърмаче беше откраднато от количка пред вратата на женската консултация, където щастливата майка надникнала буквално за минутка, за да благодари на лекарите, които й помагали по време на тежката й бременност. Излязла — детето го няма. Тогава цяла Москва беше накрак във връзка с този случай. Колко обяви излязоха — и по телевизията, и по радиото, и разлепени по стените на сградите: Помогнете да намерим Егор! Никаква полза. Малчуганът така и не се намери. Майката не издържа мъката и се самоуби. Всеки път, когато си спомнеше за този случай, Ирочка се разплакваше едновременно от жал към нещастната майка и от страх за Гриша.
Така че днес, във вторник, като остана съвсем сама, тя си състави списък с необходимите покупки, начерта маршрута си и пое към големия пазар за облекла. Студовете наближаваха, на Стасов му трябваше нов шал, на Татяна — прилично сако, по възможност сиво или тъмносиньо, самата тя трябваше да си поднови дънките, защото от безкрайното лазене по пода с хлапето старите съвсем се бяха протрили на колената и лъщяха неприлично. Трябваше да купи и „селски“ терлици за всички в семейството — с тях е толкова приятно да се ходи вкъщи, когато е студено. Много по-добре, отколкото с пантофи. След пазара за дрехи щеше да се отбие и в склада на едро до него и да се запаси с олио, мая и брашно. От всички ястия Ирочка най-много обичаше да прави различни млинове, пирожки и кифли, затова брашното и маята в нейната кухня се свършваха за отрицателно време.