До пазара можеше да отиде и с автобус, но Ирина предпочете да се разходи пеш. Едва бе влязла през портала, когато я заговори някаква жена на средна възраст.
— Ох, девойче, миличка, помогнете ми, моля ви се! — завайка се непознатата и й подаде някакво листче. — Не мога да отворя лотарийния билет. Купих го, а не мога да го отворя, нямам сили. Болна съм, а вие сте млада, имате много сили…
Ира машинално взе билетчето, сгънато няколко пъти и пронизано с тенекиено пръстенче, опита се да го скъса, но се оказа, че това не е лесна задача. Билетчето не се предаваше. Усетила нещо нередно, тя бързо го върна на жената.
— Извинете — промърмори, — много бързам.
Но след няколко метра историята се повтори. Този път към нея се обърна млада жена, на чието лице бе застинал страдалчески израз.
— Девойче, помогнете ми да отворя билетчето, имайте добрината. Аз не мога и не мога. Ето на, купих го…
Ира се престори, че не я е чула, и побърза да се отдалечи. „Какво ги е прихванало сега с тия билетчета“ — помисли си тя и се съсредоточи върху търсенето на нужните й стоки. Не минаха и две минути и ето че до нея се разнесе глас:
— Извинете, моля, ще ми помогнете ли? Купих си лотариен билет, а не мога да го отворя, мъча се, но…
— Абе какво ви става? — учуди се Ира. — Колко сте тук? На всяка крачка досаждате на човека!
Нечия тежка ръка тупна върху рамото й. Тя уплашено се обърна и видя огромен мъжага с твърде неприветлив израз на лицето.
— Айде чупка! — просъска мъжагата. — Бързо, бързо. Да не съм те видял наоколо. Тръгвай!
Той я побутна леко, но масата на стройната млада жена се оказа толкова нищожна в сравнение с масата на неговите мускули, че Ирочка излетя три метра напред и едва не падна. С усилие се овладя, преглътна сълзите от страх и обида, стисна зъби и тръгна между сергиите. Жени с билетчета в ръце и жални гласове я спираха с плашеща систематичност, буквално на всеки две-три минути, и на Ира й беше едновременно страшно и неприятно. Стараеше се да се владее, отвръщаше поглед, правеше се на глуха или с извиняващ се тон мънкаше: „Извинете, бързам“ — и се насочваше по-надалеч от тях. От вълнение се разсея, гледаше изложените дрехи и не можеше да разбере това ли й трябва и изобщо какво търси тук. В момента, когато нервното й напрежение стигна апогея си, отново я заговориха. Този път — неспретната лелка с цигански вид и уста, пълна със златни зъби.
— Ей, красавице, направи едно добро, помогни ми да си отворя билетчето, а? Имам подагра, ръцете никак не ме слушат, болна съм.
И тогава Ирочка не издържа. Забрави предпазливостта си и се развика с цяло гърло:
— Абе вие имате ли срам и съвест? От вашите билетчета човек няма мира! Нахалствате на всяка крачка, човек не може да си върви по пътя от вас! Махни се от мен! Сега ще извикам милиция!
Някой я сграбчи отзад и леко я откъсна от земята.
— Бързо изчезвай, че няма да си събереш кокалите, разбра ли? Бързо, бързо, не се туткай!
Дадоха й възможност да се изтръгне, но не и да се обърне назад. По лекотата, с която я повдигнаха във въздуха, тя разбра, че зад нея стои не по-слаб от предишния юначага. На пазара работеше добре организирана група, само че не бе ясно къде е смисълът на техните действия. Но беше очевидно, че той не се състои в помощ за ближния.
Ирочка се втурна през тълпата, от ужас не виждаше нищо пред себе си. Дори не разбра как се озова пред изхода. Види се, краката й сами я бяха довели дотук. Чак когато дотича до бакалските сергии, се спря да си поеме дъх. Цялата се тресеше от възмущение и уплаха, по страните й се стичаха сълзи.
— Ира? — чу тя съвсем наблизо познат глас. — Какво ви е? Защо плачете?
Пред нея стоеше съседът. С евтино яке, стари дънки и пазарска чанта в ръцете.
— Ох, Андрей Тимофеевич…
Тя изхлипа и се разрида, свряла лице в якето му. Съседът ласкаво я потупваше по гърба и чакаше тя да се успокои.
— Е, какво се е случило, мила? Портмонето ли ви откраднаха?
Ира се сепна и бръкна в чантата си. Не, всичко бе наред, портмонето си беше на мястото. Извади кърпа, избърса очите си и с треперещ от възмущение глас разказа на Андрей Тимофеевич цялата си пазарска одисея.
— Искам да отида в милицията — твърдо заяви тя. — Та това е безобразие! Посред бял ден се натрапват на хората, явно искат някаква гадост…
— Каква? — невинно попита съседът.
— Ами не знам… — стъписа се тя. — Но със сигурност е някаква гадост. Защо, не е ли?