Горшков беше само на седемнайсет и според всички канони се водеше непълнолетен. Лошото беше, че седемнайсет той бе навършил към момента на извършването на престъплението. Издирваха го дълго и през тези месеци той взе, че порасна и отпразнува поредния си рожден ден. Към момента на привличането му отначало като заподозрян, а после и като обвиняем, той стана на осемнайсет и можеха да се заемат с поделянето на подследствеността му с прокуратурата. От една страна, в онези години делата на непълнолетните се водеха от следователи от прокуратурата, но от друга — Горшков вече беше осемнадесетгодишен, така че нямаше да е никакво нарушение, ако оставеха случая на следователите от милицията. И го оставиха. И го предадоха на следователя Татяна Григоревна Образцова. Макар че можеха да определят и мъж следовател. Но началникът този ден беше крайно раздразнителен и в отвратително разположение на духа, така че перспективата за пореден път да ухапе младата амбиция Образцова можеше в известна степен да го утеши.
Младежът с фамилно име Горшков се бе прославил с това, че разюздано се натрапвал на непознати момичета и жени, независимо от възрастта им, като правел онова, което в наказателното право деликатно е наречено развратни действия, а в сексопатологията — ексхибиционизъм.
Заедно с това обичал и да бърбори и дори да опипва примиращите от ужас момичета, които сгащвал в асансьори или пусти входове. Имал много такива изяви и за всяка от тях трябваше да се събират и потвърждават доказателства, включително да се провеждат очни ставки, тоест да се викат потърпевшите, които никак не жадуваха да срещат тая отрепка и в нейно присъствие да повтарят всички подробности от случилото се. След това трябваше да се проведе съдебнопсихиатрична експертиза, която продължи, както му е редът, един месец. Медиците признаха Горшков за вменяем, макар и страдащ от психопатия.
Разпитите се превърнаха за Татяна в каторга. Горшков не откъсваше поглед от нея, нагло се хилеше и на въпросите отговаряше приблизително така: „А я да видим какво имаш в гащите“, „А ти виждала ли си някога как момчетата онанират?“, „А ти колко пъти на седмицата се чукаш с твоичкия?“.
Татяна беше прекалено горда, за да отиде при началника и да го помоли да предадат случая на друг следовател. Тя реши, че ще доведе тази каторга до победен край. Може би такъв подвиг не бе нужен никому, но тя се бореше за репутацията си. Потръпвайки от отвращение, а понякога и от страх, тя упорито продължаваше разпитите и очните ставки, като само от време на време си позволяваше пестеливи, немногословни оплаквания в разговори с колегата си, който винаги беше дружелюбен към нея.
— Слушай, защо се тормозиш така? — не издържа той. — Дай да кажем две приказки на колегите от следствения изолатор и в килията бързо ще го научат на ум и разум. Ще го пердашат като за последно.
— И без това го учат — горчиво се усмихна Татяна, — никъде не обичат развратниците — нито в килията, нито в лагера. Но ползата от това учение е нищо и никаква. Той още повече освирепява. Психопат, какво да го правиш.
Той наистина освирепяваше и от ден на ден ставаше все по-нахален: „Какъв цвят е сутиенът ти? Небесносин? Или бял?“, „Кой размер са циците ти? Сигурно голям…“, „А колко пъти можеш да свършиш за една нощ?“.
Стигна се дотам, че той започна да хваща Татяна за ръцете и да й предлага да правят секс в самия й кабинет. Тя отдавна можеше да сложи край на всичко това, но се бореше за себе си, за нищо на света не би признала пред началника, че се е предала, че не се е справила, че се е уплашила. Беше стиснала зъби и търпеливо водеше делото към обвинителното заключение. И само веднъж избухна.
— Знаеш ли, Горшков, страшно се радвам, че толкова дълго са те издирвали — каза тя спокойно, като го гледаше право в очите. — Разбира се, давам си сметка, че през тези месеци си успял да извършиш още сума ти престъпления, а ако те бяха заловили по-рано, не би ги извършил. И от теб са пострадали не две момичета, а двайсет и две. Жал ми е за всички тях. Но пак се радвам, задето се е случило така, че толкова дълго са те издирвали.
— Че защо пък? — напрегна се Горшков.
— Ами затова, Горшков, защото, ако те бяха заловили веднага, щеше да си натрупал малко престъпления, следствието щеше да приключи бързо, докато си бил още на седемнайсет, и щяха да те пратят в колония за малолетни. За едно-две престъпления щяха да ти дадат максимум една година. И ти щеше да прекараш цялата тази година с дечурлигата, защото заради няколко месеца никой нямаше да се захване да те мести в колония за възрастни. Сред децата ти щеше да бъдеш герой, полов атлет, опитен и умел. Но не си извадил тоя късмет, Горшков. Издирвали са те прекалено дълго. Сега си вече на осемнайсет и престъпленията ти са като за пет години, ако не и за повече. Защото аз ще ти издействам не само член сто и двайсет от кодекса, но и хулиганство, и то злостно, извършено с особен цинизъм. А ако се понапъна, ще измисля и още нещо. Общо за около осем години. И ти ще отидеш да излежаваш тези осем години в колония, където лежат само възрастни чичковци. Много от тях имат деца, сестри, любими и съпруги. И за тях ще бъдеш не герой, а най-обикновен боклук, мърша. Там няма да има живот за теб, Горшков, това мога твърдо да ти го обещая. Най-вероятно е изобщо да не излезеш оттам. Защото в лагера или ще станеш подлога на педерастите, което е най-вероятно, или направо ще те пречукат, или ще опиташ да се защитиш и ще получиш нова присъда. А после още една и още една… Другите осъдени, в случай че решат да не те убиват, ще направят всичко възможно никога да не излезеш на свобода. Много са сръчни в това, за такива случаи там е разработена цяла наука как да провокират затворника, а после да го дават под съд за новото престъпление. Чат ли си? Тогава да преминем към следващата ти изява…