— Какво да опитаме? — прекъсна го Коротков, в чийто глас явно личеше безнадеждност. — Ще показваме тази снимка на всички участници в телевизионния мост, които са се намирали на „Арбат“ ли? Първо, ще трябва да ги събираме цяла година, и второ, това няма да ни доведе доникъде. Да допуснем, че никой не си го спомни. Това обаче далеч не означава, че наистина не е бил там. Да предположим, че някой си го спомни. И какво? Ще знаем, че играта с нас играе именно той, но каква полза? Нали трябва да го намерим и цялата работа е там, че не знаем къде да го търсим. Разбира се, ще го обявим за издирване, но надеждата не е голяма. Трябват ни идеи.
Идеи. Но откъде да ги вземат? Татяна си мислеше, че сега, в десет и половина вечерта, тя седи на „Петровка“ и докато не е излязла на улицата, нищо не я заплашва. Но нали не може да седи тук вечно. Нещо повече, едва ли ще познае Александър Петрович Горшков, ако той се озове до нея на улицата или в обществения транспорт. Всичко това се случи преди единайсет години, за тези години през ръцете на следователя Образцова са минали толкова подследствени, че лицата им са се слели в паметта й в един неясен образ. Някои тя си спомня много ясно, други изобщо не си спомня, но за да познаеш човек след единайсет години, трябва да познаваш лицето и мимиката му с подробности. А подробностите са се изтрили от паметта й… Разбира се, тя може да възстанови в спомените си външността на Александър, но без тези подробности всеки втори срещнат ще й изглежда като проклетия Горшков.
Настя сякаш прочете мислите й.
— Таня, добре ли си спомняш лицето му? — попита тя.
Татяна завъртя глава отрицателно.
— Само в общи линии. Или изобщо няма да го разпозная, или ще започна да го виждам във всеки срещнат.
— Ясно. Тогава ни остава едно: да го търсим отвътре.
— Отвътре ли? — попита Коротков. — Какво имаш предвид?
— Самия Горшков. Юра, той има някакъв собствен план, някакви свои смахнати идеи. Нали е можел просто да намери Татяна, това не е трудно, като се има предвид писателската й популярност. Да я намери и… С една дума, ясно е. Но той не го е направил. Подхванал е цяла драма, в която е и режисьор, и актьор. Значи иска нещо. Какво? От всички присъстващи тук само Таня е общувала с него, и то е общувала дълго, само тя повече или по-малко познава характера му и стила му на мислене. И само тя може да се сети и да отговори на въпроса: какво иска той. Ако разберем това, ще измислим как да дадем на Горшков това, което иска, за да го спрем.
— Да го спрем или да го заловим? — ядно примижа Коротков. — Приятелко, ние с теб работим в наказателните органи, а не в благотворителна организация. Преди появяването на трупа на Старостенко все още бихме имали право да го спираме и с това да смятаме мисията си за изчерпана. Но той вече показа, че умее да убива и изобщо не се гнуси от това свое печално занимание. Ето защо ние трябва не да го спираме, а да го търсим, да го пипнем и да го тикнем в затвора. Днес ние, Ася, говорим вече не за Шегаджията, а за убиец.
Настя наведе глава, подпря челото си с юмруци. На Татяна за миг й се стори, че сега тя ще заплаче, но като се вгледа по-внимателно, видя, че Каменская се опитва да скрие усмивката си. След няколко секунди Настя вдигна глава и лицето й отново беше спокойно.
— Юрик, колко бързо се превърна от оперативен работник в началник. Казвам това не като критика, а изключително като констатиране на факт. Като нормален и високопрофесионален началник ти ориентираш подчинените си към максимален резултат: убиецът трябва да бъде заловен, доказателствата за неговата вина да бъдат събрани. И си прав в това.
— А в какво не съм прав? — ехидно попита Юра.
— Ами в това, слънце мое незалязващо, че освен нашите максимални задачи, за чието изпълнение получаваме от държавата заплати, съществуват и живи хора, които ходят по улиците, ядат, пият, спят, обичат, надяват се на нещо, градят планове за бъдещето. И някои от тях ще умрат само поради това, че този наш Горшков е пожелал нещо такова. Нещо пикантно, с подправки и сос. Хората нямат абсолютно никаква вина. И ти много добре си спомняше за това допреди малко. За да запазим живота на тези хора, ние трябва да разберем какво иска Горшков. И майната му, ако при това не го заловим, важното е да го спрем.
Татяна беше съгласна с това. Но за бога, никак не е лесно да разбереш какво иска един човек, който преди единайсет години е искал да бъде самец, от когото самката се страхува и едновременно му се възхищава. Той е изпитвал удоволствие от това, че е ужасявал дребнички крехки момичета и жени, изпитвал е наслада, когато е разгръщал палтото си и им е демонстрирал предмета на своята гордост, взрян в техните обезумели от страх очи. Горшков винаги е избирал за жертви жени, значително по-ниски от него. А Надежда Старостенко също е била дребничка и крехка…