— Той иска да властва, но не за сметка на своята сила и на реалното си превъзходство, а за сметка на слабостта на другите — бавно каза Татяна. — Винаги е избирал дребни и слаби жени. Винаги е искал да се страхуват от него. И се е вбесявал от хора, които не са се плашели. Сигурно просто е избягвал такива, които е можело да не се уплашат от него. Оттам и поведението му по време на моите разпити. С фигурата си аз явно не съм била от онези, които могат да се стреснат от физическите му данни. И той се стараеше да ме смути, защото смущението е признак на слабост, то е почти уплаха. Ако тогава бях помолила да предадат делото на друг следовател, Горшков щеше да възприеме това като своя собствена победа. Той щеше да реши, че е успял да ме уплаши и аз съм отстъпила. Всичко това е прекрасно, момчета, но то не е отговор на вашия въпрос. Аз не разбирам какво иска той сега.
— Същото — сви рамене Коротков. — Иска да те накара да отстъпиш, да се предадеш, да признаеш своята слабост и безпомощност пред него.
— И какъв изход виждаш? Готова съм да направя каквото и да е, само и само той да не убие никого повече.
В гласа й прозвуча такава горчивина, че на присъстващите им стана чоглаво. И наистина, сега тя беше готова на всичко в пълния смисъл на думата. Беше готова публично да признае слабостта си, ако трябва — пред всички, от телевизионния екран, по радиото, — по всякакъв начин, само и само той да я чуе, да го накара да повярва: победил е, тя се е предала и стига толкова смърт. Макар и с цената на унижението, макар и с цената на лъжата, макар и с цената на нейната разрушена репутация на следовател и писател. Тя е готова да плати всякаква цена, за да го спре. Не е нужно да се пролива кръв. Не е нужно изобщо и при никакви условия. Най-малкото пък, за да доказва нещо на някого.
— Е, какво се умълчахте? — в качеството си на началник попита нетърпеливо Коротков. — Давайте идеи. Какво трябва да направи Таня, за да го спре? Приемат се всякакви варианти.
Татяна мълчаливо оглеждаше своите приятели колеги. Все още никой нямаше идеи.
— Добре де. — Коротков с въздишка реши да приключи съвещанието. — Да се прибираме, време е за сън. Аз ще откарам Аска, а ти, Мишаня, изпрати Татяна. И проведи разяснителна работа със съпруга й, да гледа да не я пуска сама.
— Юра, това е невъзможно — слабо се възпротиви Татяна, докато закопчаваше шлифера си. — Стасов не може да ми бъде бавачка, той си има своя работа и свой живот.
— Ами Ира? Как ще осигурим нейната безопасност? — попита Настя.
— Не се тревожете за нея, тя си има лична охрана.
— Кой й е лична охрана? — ревниво се намеси Доценко. — Моля, моля, граждани! Вече от сто години са ми обещали близко познанство с Ирочка, а някой вече се е намърдал край нея…
— Един наш съсед — успокои го Татяна, — възрастен човек, пенсионер. Не ти е конкурент, не се тревожи. Между другото, днес можеш и да се отбиеш вкъщи, имаш повод.
През целия път те разговаряха за какво ли не, само не и за Горшков, и чак в асансьора Татяна най-сетне се върна към онова, за което не преставаше да мисли.
— Умолявам те, Миша, не плаши семейството ми. И без това нервите им са на скъсване.
— Не си права — много сериозно отговори Доценко, — човек трябва да знае истината и да се готви за най-лошото, само така може да овладее ситуацията.
Татяна вече беше извадила ключовете и бе посегнала към ключалката, но при тези думи се спря.
— А не мислиш ли, че човек, който знае истината, просто ще полудее от ужас, вместо да се готви за най-лошото? Нервната система на всеки е устроена различно, негативната информация мобилизира някои, кара ги да действат обмислено, а други просто обезумяват.
Тя искаше да добави още нещо, но в този момент се отвори вратата на съседния апартамент и на прага се появи Андрей Тимофеевич. До него веднага застана и огромният черен дог на име Ахат.
— Добър вечер — забоботи ниският му звучен глас. — Чувам аз, че асансьорът спря, но вратата на вашия апартамент не се отваря, а и на мен никой не звъни. Реших да погледна кой е спрял на нашия етаж. Аз си държа на думата — винаги държа под око вашия апартамент.
Татяна улови погледа, който Доценко хвърли на съседа, и едва се сдържа да не прихне. В този поглед имаше такова искрено, смесено с негодувание недоумение, каквото би предизвикало собственото ти куче, ако вземеше да мяука.