— Не се тревожете, Андрей Тимофеевич — каза Татяна, — просто дълго си търсих ключовете в чантата. Нали знаете…
— Ама разбира се — радостно подзе съседът, — знам ги аз тези ваши дамски чанти, знам ги. Наглед са малки, да се чудиш какво изобщо може да се побере в тях, а всъщност съдържат багаж за цял куфар.
Татяна отключи вратата и направи приканващ жест.
— Ще влезете ли, Андрей Тимофеевич?
— Да не ви преча? Имате гости…
— Ами точно затова — разсмя се тя. — И без това имаме гости.
Никак не й бе весело и усмивката й беше насилена, но Татяна имаше чувството, че колкото повече хора се съберат сега в дома й, толкова по-малко внимание ще обръщат на самата нея. И никой — дай боже — няма да забележи нейното притеснение и откровената й уплаха. Ако убиецът наистина е бил Александър Горшков, в най-близко време й предстои да очаква само лоши неща. Той още тогава, преди единайсет години, беше откачалник с претенции. Но беше само на осемнайсет и претенциите му бяха глупави, юношески. А сега е на двайсет и девет и има зад гърба си единайсет години затвор с неговите жестоки нрави и култа към Злото. Не към Злото в библейския смисъл като антипод на Доброто, а в много по-приземен смисъл. Това е абревиатура — една от най-разпространените, които се използват за татуировки: За Всичко на Лайнарите ще Отмъстя. Е, и Горшков е намислил да отмъсти на жената следовател, която според неговите представи му „издейства“ присъдата. Да се чудиш просто колко добре работи при осъдените механизмът на самооправдаването! Не самият той, със собствените си ръце, със собствените си престъпления си е осигурил присъдата, а проклетото лайняно ченге, което го е заловило, или гадният чичка следовател (понякога е лелка, но това не променя същината).
Стасов, който бе отишъл при майка си, за да прибере детето, още не си беше вкъщи и Татяна въздъхна облекчено. Сега Ирочка ще се разсее с посрещането на гостите и запознаването с Миша Доценко. Вярно, оставаше съседът, който вече започваше да напряга Татяна със своята проницателност, но съседът си беше съсед, неговото душевно състояние не я вълнуваше особено. Важното беше да не се притесняват Стасов и Ирина.
Стасов
Гласовете се чуваха още от стълбището. Какъв е тоя концерт? Чудно и чудесно! Прибираш се вкъщи след работен ден и трудно общуване отначало с маман, после с бившата съпруга, а ето че и в собственото ти гнездо няма спокойствие. Гришенка сладко спи в ръцете ти, но от това многогласно веселие детето може да се събуди и тогава ще стане същинска лудница. Стасов припряно се шмугна в най-близката до входната врата стая на Ирочка, сложи сина си в леглото и плътно затвори вратата, да не би той да се събуди. После, когато всички се разотидат, с Татяна ще вземат Гришенка в своята стая, където е креватчето му.
Един бегъл оглед на обстановката му показа, че се води сериозна битка за Ирусик. От едната страна на масата се извисява не кой да е, а Мишаня Доценко, най-търсеният ерген на „Петровка“ поради външната си привлекателност, умението си да се облича и — най-важното — поради пълната си необвързаност. От другата страна — техният вездесъщ и всезнаещ съсед Тимофеич-Котофеич, който е готов да продаде душата и тялото си за прочутите млинове на Ируска. Между готовите да се хванат за гушите самци полюшва разноцветните си перца чудесното момиче Ира, която отдавна би трябвало да се омъжи. Но Татяна благополучно бе изпуснала момента, когато Иришка имаше безброй почитатели, и не бе настояла племенницата й най-сетне да направи избора си, а сега с всеки месец проблемът ставаше все по-сложен. Първо, Ирина растеше (по-точно — остаряваше), и второ, все по-дълбоко навлизаше в грижите за семейството на своите роднини, товареше се с все повече домашни задължения и постепенно мисълта да изостави Татяна, Стасов и малкия Гришенка на произвола на съдбата, тоест без домакинско-икономическа опека, ставаше за нея все по-кощунствена. Ами че те няма да могат да живеят без нея! Хем те ще се мъчат, хем детето няма да могат да отгледат като хората.
Така, този въпрос е ясен. Ами Таня къде е? Шлиферът й е окачен в антрето, значи тя си е вкъщи. Но защо не е с гостите?
— Здрасти, добри хора! — поздрави ги Стасов на доста висок глас, но не успя да заглуши гръмкия смях на Котофеич.
Явно съседът забавляваше компанията със сбръчкани от старост вицове, на които самият той пръв се смееше. Във всеки случай физиономията на Мишаня не изглеждаше много весела. Можеше да не слага в сметката за оценка на вицовете Ируска: тя беше момиче любезно, добросърдечно и жалостиво, затова се смееше винаги когато разказвачът очакваше това от нея. Не смееше да обиди човека.