— Колко ти трябват?
— Още не знам. Може и да не ми потрябват скоро, а после ще събера. Ще ми помогнеш ли, ако стане нужда?
— Я не увъртай, Юра. За какви пари говориш?
— Тъща ми никак не е добре. Лекарят каза, че става дума за дни. Ако се случи нещо, не съм заделил дори за погребение. Представяш ли си, като напук, купихме зимни дрехи на сина, старите му омаляха, всичко му окъся и отесня. Миналата седмица се охарчих и за колата, купих гуми с шипове, нов акумулатор и разни други дреболии, ами че тя се разпада, само пари гълта… И на. — Той тъжно поклати глава. — Кой да знае, че точно сега и тъщата ще се накани… Десет години лежа парализирана, с Лялка вече дори свикнахме, струваше ни се, че така ще бъде винаги, докато и ние умрем.
Понякога става и така. Човек не бива да желае смъртта на друг човек, камо ли да я очаква. Но колко много са хората като Юра Коротков и жена му! На ръцете на колко хора остават парализирани родители без никаква перспектива за оздравяване. Болни, които вече не могат да говорят, да чуват и да разбират, но чието сърце бие и никой не знае кога ще спре. В болница не ги вземат, а много хора и не искат да дават близките си там, където няма да се грижат добре за тях, където няма да им сменят бельото навреме, няма да им изнесат подлогата и няма да се борят с неизбежните рани от залежаване — този бич за всички, които са обречени на неподвижност. И колко ли хора си признават, че всъщност очакват смъртта на такива болни? А може и никой да не я очаква, може да възприемат всичко това като нещо нормално, като изпратено им от съдбата изпитание, като възможност да върнат дълга си към родителите?
Юрка я очакваше, Настя знаеше това определено. Макар че никога не би си го признал дори пред себе си, той я очакваше. Защото живееше в мъничък двустаен апартамент, в едната стая — парализираната тъща, в другата — той с жена си и синът им. Защото отдавна обичаше друга жена и искаше да се разведе, но не можеше да изостави съпругата си с болната й майка: смяташе това за страхливо бягство от бойното поле. Защото синът му нямаше своя стая и не можеше да кани вкъщи приятели, а това е много лошо от гледна точка на възпитанието, тъкмо това милиционерът Коротков знаеше по-добре от когото и да било, защото именно невъзможността да бъдеш с приятелите си вкъщи води до уличните тайфи. Защото на един оперативен работник, който прекарва цяло денонощие на крак и чиято работа далеч не напомня лек санаториален режим, са нужни поне четири часа спокойствие, възможност да си почине и да събере сили, а вместо това той е принуден, когато се прибере денем за час-два след безсънна нощ, да се свива на кълбо в края на дивана, покрил краката си с одеяло, и мъчително да се бори с проникващите отвсякъде звуци: тъщата крещи, синът гледа телевизия, жената дрънчи с тенджерите в кухнята и през цялото време телефонът звъни ли, звъни…
Пристъпите на вятъра запокитваха по предното стъкло шепи дъждовна вода и от влажното плющене Настя всеки път неволно потреперваше. Сигурно е лошо, когато се налага да погребваш някого в такова време. А в друго време по-хубаво ли е? При ясно небе и слънчице? Господи, какви глупости се въртят в главата й, какво общо има тук времето! Погребението е прощаване с близък човек, то е възможност за последен път да видиш лицето и да се докоснеш до ръката му, така че времето няма никакво отношение към това тягостно действие. Горкият Юрка, колко не навреме. И пари няма, и тия проливни дъждове. „Абе какво ми става! — Настя ядосано тръсна глава и се опита да отпъди мислите, които и на самата нея се струваха неприлични и срамни. — Нима смъртта може някога да е навреме?“
— Е, не разбрах, ще ми дадеш ли пари? — прекъсна размислите й Коротков. — Или да поразпитам някъде другаде?
— Ще ти дам, не се тревожи.
— Богаташка си ми значи? — присмехулно попита той.
— Не съм по-богата от теб. Но пари ще намеря.
Коротков й хвърли кос поглед.
— Че къде са хонорарите на твоя професор? Да не ги пропива?
— Питай нашето правителство. Всичките му хонорари изчезнаха в неизвестна посока, а ние на всичко отгоре трябва да плащаме данъците върху тях. Така че след няколко месеца ще тръгна да прося и ще стоя пред черквата с протегната ръка. Но това все още не се е случило, все още мога да ти окажа известна финансова помощ.
Колата спря пред нейния блок, но Настя не бързаше да слезе. Струваше й се, че още не е казано най-важното, макар и да не знаеше какво именно.
— Юра — плахо проговори тя и се запъна.