— Няма добри експерти, има съобразителни ченгета. Кой може да ми забрани да използвам собствения си фотоапарат?
— Но кога успя и филма да проявиш, и снимките да извадиш? Цяла нощ ли си се трудил?
— Ха, как ли пък не — отвърна той, — няма да спя цяла нощ! Оттук на десет минути пеш има магазин на „Кодак“, за половин час ти правят всичко. Докато ти пътуваше насам, им дадох лентата. Ето, полюбувай се.
Изгаряйки от любопитство, Настя грабна пакета. На лъскавите цветни снимки се виждаше тяло на мъж, проснат с лицето към земята. Тя недоумяващо вдигна очи.
— Слушай, нима такива прилични хора ходят по улиците без документи?
— Защо реши, че е приличен човек?
— Дрехите му… Не са дрипи и изобщо не са вехти. И е подстриган добре. Може би е живеел някъде наблизо и е излязъл за малко до магазина? — предположи Настя.
— Преди да си измисляш, по-добре виж и останалите снимки. Тогава още повече въпроси ще възникнат — обеща Зарубин и взе да си духа на ръцете.
На другите снимки тялото вече бе обърнато и можеше да се различи лицето. Гладко избръснато, но подпухнало, то по никакъв начин не можеше да принадлежи на човек, водещ здравословен начин на живот. Да, вярна е приказката, че както и да се облечеш, целият ти живот е изписан на лицето ти — дори да си умрял.
Ето още една снимка. На земята — бележка, до нея банкноти. Три по сто долара. Текстът на бележката — крайно лаконичен: „Тези пари са за погребението ми. Надявам се, че ще ви бъде неудобно да ги присвоите“. Буквите едри, заоблени, отделени една от друга.
— Охооо! — проточи Настя. — Ами това как да го разбираме? Съвършено самотен бездомен скитник се е облякъл чистичко, избръснал се е, изкъпал се е и е тръгнал за смъртта си като за цигари до будката? Ако е имал дом и семейство, нямаше да си носи парите за погребението. Съгласен ли си?
— Аха — избоботи Сергей, подавайки нос от събраните си длани. — Ти гледай по-нататък, малко останаха.
На последните снимки в едър план се виждаха играчките — рибка и човече. При това човечето беше наполовина напъхано в устата на рибката, само краката му стърчаха навън.
— А този шедьовър на монументалната скулптура се намираше непосредствено върху тялото на покойния — коментира Зарубин. — Край, Настася, ако си се нагледала на местопроизшествието, да влезем някъде, че ще умра от студ.
След три минути те вече пиеха нещо топло под високопарното название „черно кафе“ в мъничката закусвалня наблизо. В закусвалнята нямаше маси, заместваше ги проточил се по целия периметър на помещението плот. Предполагаше се, че посетителите, след като вземат от щанда храната си, могат и да постоят прави, при това с лице към стената, а един към друг могат да бъдат или с гръб, или в най-добрия случай — с хълбок. Сергей се върна на щанда и започна да изучава менюто.
— Я аз да хапна два кренвирша с пържени картофки и салатка, от която имаш по-прясна — обърна се той към застаналото зад щанда чернокосо момче.
— Всичките ни салати са пресни — гордо отговори младежът. — Каква ще желаете?
— Тогава дай една картофена и една със скариди — милостиво се съгласи Зарубин.
Той донесе чинията с кренвиршите и картофите и двете опаковки със салати и лакомо им се нахвърли.
— Май ми е време да се оженя — делово съобщи той на Настя резултатите от своите размисли, — защото така никой не ми предлага закуска сутрин. Семейните колеги спокойно си работят до два-три часа следобед, докато огладнеят, а аз още в единайсет сутринта не съм човек, за коричка хляб мога и родината да продам. А ти не си ли гладна?
— Не, благодаря — отказа тя и продължи да отпива на малки глътки доста неприятното на вкус „черно кафе“.
— Губиш. Тук асортиментът е богат, не гледай, че заведението е невзрачно. Цели три вида пелмени, кюфтета, хамбургери, а и тези мои любими кренвирши с картофки. Салатите пък са безброй, поне петнайсет вида. И цените са съвсем човешки. Когато съм наблизо, винаги тук се отбивам да хапна. Бързо, вкусно, евтино. — Зарубин леко повиши глас, за да го чуе момчето на щанда. — Жалко само, че не се отбих снощи. Тук зад ъгъла пречукали някакъв човек, улицата се напълнила с милиция.
— Ти пък какво? — презрително подхвърли Настя, включвайки се в играта. — За милиция ли си се затъжил? Или за покойници?
— Какво ли разбираш ти! — възмути се Сергей. — Да бъде в центъра на събитията е най-висшето правило за всеки журналист. Ами ако го бяха пречукали точно когато минавам? После можех тихичко да наблюдавам работата на пристигналите стражи на реда и да видя, че половината от тях са пияни, не са наясно какво трябва да правят и псуват на всяка втора дума. Какво материалче щях да спретна — да си оближеш пръстите! А още по-добре щеше да е, ако ме вземеха за свидетел, а после започнеха да ме подозират, да ме задържат, да ме разпитват грубо, може би, ако имам късмет, дори да ме бият и да ме тикнат зад решетките заедно с убийци и крадци. Охо, тогава хубаво щях да ги наредя, тия гадове! Щях да ги направя на бъз и коприва пред цялата страна, задето са ме…