Зарубин не издържа и прихна. Той изпитваше към Настя огромно уважение и би прегризал гърлото на всеки, който би казал лоша дума за нея, но и при целия този пиетет му беше трудно да си представи как може да наричат тази трийсет и осем годишна (и според неговите представи вече почти стара) лелка „звездичка“. Че и сияйна. Сияйна ще е, ако очите й горят, искрят, а очите на Каменская са светли, спокойни, някак… угаснали ли да го каже. Хайде де, звездичка!
— Искаш ли да ти покажа татуировчиците? — продължи междувременно Айрумян. — Трупчето ти има богато минало, най-малко три пъти е бил в лагер, но не в Русия.
— А къде? В Швейцария ли? — пошегува се Каменская.
— Или може би на Канарските острови?
— Някъде из бившите съюзни републики. После виж в справочника, такива татуировки са си правели или в Казахстан, или в Киргизия, не си спомням.
Естествено Айрумян не им даде документите: всички заключения на експертите трябва да се изпращат на следователя, но им позволи да си направят записки.
— Ех, да имаше ксерокс — въздъхна Зарубин, — щяхме набързо да си направим копия, а така се мъчим на ръка…
— Трудете се, младежо. — Старият експерт с назидателен жест посочи с пръст поставената пред Сергей бланка със залепена за нея снимка, от която оперативният работник прерисуваше татуировката. — Трудът трябва да тежи, инак ще се превърне в хоби и вие ще престанете да разбирате за какво ви плащат заплата. Не търсете леките пътища в живота.
Че кой търси леки пътища? Той ли, Сергей Зарубин? Ами че ако той търсеше леки пътища, определено нямаше да работи в милицията. Ама че ги приказва тоя дъртофелник…
— И кажете благодаря, младежо — продължи Гурген Арташесович, — че ви предоставих снимката. Защото можех и да не го направя. И тогава щеше да ви се наложи да рисувате от натура, с нос, заврян в трупа. А както е добре известно, след аутопсия трупът изглежда особено „привлекателно“.
Сергей обидено въздъхна и леко изплезил език, започна да прерисува сложния орнамент, татуиран на крака на покойника.
Убиецът
Тя, моята майка, беше най-добрата на света. Най-умната, най-красивата. Никой нямаше майка като моята.
Тя искаше да успявам във всичко в живота и още от детството ми, когато едва започвах да схващам това-онова, повтаряше:
— Синчето ми, трябва постоянно да тренираш ума си, тогава ще можеш да станеш какъвто искаш. Но за това трябва да се готвиш от най-ранна възраст.
Отначало аз не я разбирах много добре и когато бях на четири години, заявявах:
— Искам да стана летец! Хайде да се готвим за летец.
А мама се смееше и казваше:
— Ти искаш да станеш летец сега. Ами ако след време си избереш друга професия? Вече няма да искаш да ставаш летец, а времето ще е изтървано.
На шест години разбрах, че тя е била горе-долу права. Когато татко доведе на гости свой приятел геолог, този човек така ме потресе с разказите си за тайгата и за минералите, че аз реших да стана именно геолог. А на седем, кой знае защо, реших, че трябва да стана артист.
— Още много пъти ще смениш желанията си — казваше мама, — а сега трябва да овладяваш най-различни знания, които ще ти влязат в работа при всяка професия. Трябва да развиваш паметта, съобразителността, наблюдателността си, логическото мислене и тогава без усилия ще усвоиш всяка наука.
Когато тръгнах в първи клас, вече умеех не само да чета с лекота и да се справям с всички аритметични действия, но и много прилично рисувах, свирех на пиано, бърборех на немски и биех татко на шах. Не че бях вундеркинд — заслугата за всичко това беше на моята любима, моята чудесна майка, която се занимаваше с мен от сутрин до вечер. Заниманията не ми тежаха, мама измисляше различни увлекателни игри и ние просто играехме, играехме до забрава, весело, с часове, а на мен и през ум не ми минаваше, че по време на тези игри уча нещо, запомням. Чак после, когато поотраснах, баба ми обясни, че мама цял живот се интересувала от развиващи игри и сама ги измисляла.
— С каквото и да се занимаваш — казваше ми мама, — трябва да бъдеш най-добрият в професията си, само тогава ще можеш да уважаваш себе си и другите хора също ще те уважават. Човек, когото другите не уважават, е недостоен да носи нашето фамилно име. Всички в нашия род сме вършили работата си за „шест плюс“ и ти трябва достойно да продължиш традициите на семейството ни.