Мама винаги беше до мен. Когато ме дадоха на ясли, тя беше там лелка, когато ходех на детска градина, тя работеше там като възпитателка, когато тръгнах на училище — тя стана там начална учителка. Аз свикнах да сме постоянно заедно, свикнах всеки момент да виждам усмивката й и да докосвам ръката й. Обожавах я. Не можех да живея без нея.
Баща си виждах рядко, той вечно беше на своята отговорна работа, вкъщи се появяваше само през почивните дни — уморен, с хлътнали страни и зачервени очи. Мама го нахранваше и го слагаше да спи. После татко се събуждаше и ние прекарвахме няколко часа заедно. После той отново заминаваше. Работеше някъде далече, докъдето трябваше да се пътува с влак. Знаех, че имам баща, но го знаех някак абстрактно, с ума си. А виж, че имам най-добрата майка на света — това го усещах със сърцето си и особено остро, когато я нямаше наоколо. В такива моменти, не знам защо, ми беше чоглаво.
Веднъж, когато бях на десет години, дотичах от училище вкъщи… Именно дотичах, долетях, защото мама вече втори ден не беше добре и аз бях на училище сам, без нея. Когато позвъних, тя не ми отвори, трябваше да извадя ключа от чантата си. Това, което видях, беше… Дори сега, след като преживях на този свят дълги години, ми е трудно да подбера думи, за да го обясня. Ужасно. Чудовищно. Отвратително. Не, тези думи не стават, те само повърхностно предават чувствата, които се стовариха върху мен. Мама лежеше на пода в локва кръв. Дрехите й бяха разкъсани. Казаха ми, че съм изгубил съзнание, и вероятно е било точно така, защото си спомням само как от гърдите ми се изтръгна ужасяващ крясък. Отначало дори не разбрах, че викам аз, просто чух някакъв нечовешки, писклив вой, а после се появиха чужди лица, а мама вече я нямаше. Нямаше я в стаята, в апартамента. Нямаше я изобщо. Имаше съседи, имаше хора с бели престилки и милиционерски униформи, а мама я нямаше никъде. Отведоха ме в болница.
Вечерта пристигна татко. Той остана до мен в болницата през цялата нощ, а на сутринта ме прибра вкъщи. Същия ден ми казаха, че вече ще живея с баба, защото татко през цялата седмица е на работа, няма го в Москва и няма кой да ме гледа. Беше ми все едно. Така дори беше по-добре, защото не можех да остана в дома, в който бяха убили мама.
Баба се зае с мен с утроена сила. Тя не умееше така леко, с шеги и игри, да ми обяснява трудните уроци, както го правеше мама. Тя не умееше да превръща заниманията ми с музика и живопис в увлекателна игра и аз сигурно щях да започна да скучая и да стана като всички. Но тя успя да ме застави.
— Ти трябва да бъдеш достоен за майка си — казваше баба. — Тя не направи кариера, тя изостави любимата си работа, за да бъде до теб отначало в яслите и детската градина, после в училище. Тя можеше да стане блестящ учен и достойно да представя рода си, но се жертва заради теб и ти просто нямаш право да пренебрегваш това. В памет на майка си ти трябва да докажеш, че това не е било напразно. Защото, ако тя не работеше заради теб в училище, може би този ден нямаше да си остане вкъщи и нищо нямаше да се случи. Тя загина само защото се посвети на теб. Е, сега ти докажи на всички — и на първо място на себе си, че обичаш своята майчица.
Тези аргументи ми бяха ясни дори на десетгодишна възраст. Особено в бабиния апартамент, където всичко говореше, че в рода Данилевичи-Лисовски-Есен не е имало неудачници и изоставащи. От накачените по стените портрети и снимки ме гледаха сериозните лица на хора, изживели живота си достойно, и техните очи ме преследваха навсякъде с мълчаливия въпрос: Ами ти? Ще станеш ли като нас? Ще бъдеш ли достоен портретът ти да виси на тези стени до нашите? Или портретите на твоите родители ще бъдат последните?
Много ми харесваше портретът на мама, нарисуван с маслени бои, който висеше в спалнята на баба. Портрет на баща ми обаче тя нямаше, имаше само голяма сватбена снимка: мама с бяла рокля и с воал на косата, татко в строг черен костюм. Тогава си мислех, че баба, кой знае защо, не обича много баща ми, затова не е окачила портрета му. Но когато пораснах, татко ми обясни, че поради отговорната си и важна работа той просто няма никакво време да позира — а нали рисуването на портрет изисква дълго време.
И тъй, аз заживях с баба, която всеки ден стриктно проверяваше как съм си научил уроците и какво пише в бележника ми. В неделя контролът се удвояваше: пристигаше татко. Не мога да кажа, че в тези дни баба грееше от радост, както грееше мама, но между тях нямаше скандали. И двамата се държаха коректно и сдържано. Само веднъж чух, по-точно подслушах техен разговор, за който баба покани татко в кабинета си.