— Аз прекрасно ще се справя с образованието на момчето — каза баба полугласно — и ти изобщо не си ми нужен за това. Но ще настъпи възраст, когато на детето ще му трябва мъжка ръка. До десетгодишен го отгледа Инеса, отгледа го практически сама, без теб, но ако едно момче на десет години прилича на момиче, е поносимо, когато обаче не стане мъж на петнайсет — това е катастрофа. И аз искам да те попитам: смяташ ли да предприемеш нещо?
— Какво трябва да предприема? — попита татко. — Да наема за сина си гувернант? Ами че сега времената са други.
— Трябва да си смениш работата и да живееш постоянно в Москва — заяви баба. — Трябва да бъдеш по-близо до сина си. А аз няма да мога да му дам истинско мъжко възпитание.
— Това е невъзможно — твърдо отговори той. — Поверена ми е отговорна, важна работа, която мога да върша само там, където съм. И дума не може да става за никакво преместване в Москва.
— Не, може — възрази старицата. — Ти направи достатъчно за тази държава, списъкът на заслугите ти днес е невероятно дълъг, награден си с орден „Трудово червено знаме“ и орден „Ленин“, лауреат си на Ленинска награда. И въпреки това продължаваш да работиш извън столицата и се трудиш по трийсет и шест часа в денонощие без сън и почивка. Е, стига толкова. Достатъчно. Време е да помислиш за себе си и за своя син. Сигурна съм, че ако отидеш при своето началство и им обясниш всичко, ако им кажеш, че си овдовял и сега трябва да отглеждаш сина си сам, ще ти помогнат. Та те са нормални хора, а не някакви чудовища. И те имат семейства, ще те разберат.
— Вярно, те ще ме разберат, но аз няма да си простя, ако постъпя така, както казвате. Родината ми е поверила изключително важна и отговорна работа. Родината ми е възложила да осигурявам и укрепвам нейната отбранителна способност, а вие искате аз да побягна като страхливец и лентяй? Да, това е трудна и изнурителна работа, да, аз не спя по няколко денонощия, но това е моето призвание, моето служене на Родината, и ако избухне война, войниците ще воюват с оръжието, което аз разработвам днес. А всичките ми награди, които вие току-що изброихте, говорят, че никой няма да направи това по-добре от мен. Към какво ме подтиквате? Да предам интересите на страната си? На страната, която ми даде толкова много, която ми позволи да стана това, което съм днес? И самата вие ще можете ли да ме уважавате, ако го направя? Та нали точно вие искахте да бъда достоен за вашето семейство!
— Какво пък — въздъхна баба, — аргументите ти са солидни, трудно е да се спори с тях. Но като човек здравомислещ, ти би трябвало да разбираш, че тези аргументи са неуместни в спор с мен. Може тази страна наистина да ти е дала нещо, но лично на мен и на нашето семейство не е дала нищо. Само ни е отнемала. И ако е необходимо да бъда последователна, трябва да кажа, че при стария режим твоят брак с Инеса нямаше да бъде възможен и тогава тя определено щеше да остане жива. Нещо повече, при стария режим щеше да е невъзможно такова явление — пиян майстор да влезе в дома на самотна млада жена. Твоята страна, за чиято военна мощ толкова си се загрижил, с нейния нов комунистически режим създаде условия моята дъщеря да загине така страшно и нелепо. И сега ти искаш да се съобразявам с интересите на тази страна?
— Не преувеличавайте, режимът няма никакво отношение към това. Може би Инеса щеше да има друг съпруг, но не се знае как щеше да протече животът й с този човек. И разбира се, вие нямаше да имате такъв внук, какъвто е той сега. Та нали вие, толкова учена дама, най-добре знаете, че за историята не съществува условно наклонение. И в заключение на нашия разговор искам да ви кажа, че любовта към Родината и предаността на нейните интереси е най-важното качество на един истински мъж. Ако се съглася с вашето искане и предам интересите на Родината си, аз вече не ще мога да възпитам сина си като достоен за вашия род и за званието Мъж човек.
— Ами че ти изобщо няма да можеш да го възпиташ, ако се появяваш по за един ден в седмицата! Дори да си трижди достоен за всичките си награди, дори да си позлатен и брилянтен, ти ще си останеш сам за себе си, а детето — само за себе си! Та той не те вижда, дори не схваща дали трябва да взема пример от баща си и ако трябва, какъв е този пример. Как не разбираш толкова прости неща?
— Вероятно аз разбирам по-сложни — позасмя се баща ми. — И хайде да не се караме. Аз имам само няколко часа в седмицата да общувам със сина си, а вие крадете от мен тези скъпоценни часове и ги хабите за безсмислени разговори.
— Възпитанието на момчето не е нещо безсмислено — упорстваше тя. — Обещай ми, че ще направиш всичко възможно…