— Ще направя всичко възможно да обясня достъпно на сина си защо не мога да живея с него. Надявам се, че той ще приеме тези причини с по-голямо уважение от вас.
Аз слушах, долепил ухо до вратата и примрял от страх. За пръв път в живота си присъствах на разговор, при който страните не могат да се разберат и се стараят да си нанесат обиди. Разбира се, сред моите връстници избухваха кавги всеки ден, често се стигаше и до сбивания, но тук всичко беше различно. Тук имаше двама души, които аз обичах и от които зависех, и в техните гласове звучеше толкова непримирима злост, че на мен ми притъмняваше пред очите и сърцето ми биеше някъде в гърлото. Такива думи чувах за пръв път. Мама и татко никога не бяха разговаряли така.
Но работата не беше само там. Аз за пръв път чух нещо членоразделно за работата на татко. Мама никога не ми беше разказвала с подробности, казваше само, че татко се занимава с важна и секретна работа, затова толкова рядко си е вкъщи и толкова много се уморява. С незрелия си детски ум аз смятах, че истински живот може да съществува само в Москва, в столицата, в този огромен прекрасен град, а всичко извън нейните предели е затънтена провинция или направо село. Поне именно така бях виждал света от прозореца на влака, когато мама ме бе водила лете на курорт. Щом татко работи извън Москва, и то толкова далече, че трябва да пътува с влак, това означава, че той работи насред полето, на село или в гората. А се уморява толкова много, защото върши тежка физическа работа (че от какво друго може да се уморява?), например копае канали или кладенци. Дълбоко в душата си аз се срамувах от това и никога не задавах на мама въпроси за татко от страх, че тя ще потвърди опасенията ми. Нали бях глупавичко дете — и през ум не можеше да ми мине, че той работи за отбраната и въоръжаването. За секунда баща ми се издигна в очите ми на недосегаема висота. Кавалер на ордена „Ленин“! Кавалер на ордена „Трудово червено знаме“! Лауреат на Ленинска награда! Моят баща! Толкова се гордея с него. Искам да приличам на него. Трябва да стана достоен. Няма да го изложа.
Минаха два месеца и веднъж баба каза, че утре няма да отида на училище. Утре ще се състои процесът срещу убиеца на мама. Дойде и баща ми и още в антрето започна да спори с баба заради намерението й да ме вземе със себе си.
— Не е нужно той да слуша тези неща. Те ще травмират момчето — чувах неговия бас.
Аз изтичах при тях, щом чух гласа му, но баба не ме отпрати в стаята, а напротив, постави ме до себе си и сложи ръце на раменете ми.
— В рода Данилевичи-Лисовски мъжете винаги са умеели да гледат врага право в очите и да не се крият от тежки преживявания — твърдо каза тя. — И това умение е било възпитавано у тях от ранно детство. Инак нашето момче ще израсне слабо и страхливо.
Татко уморено сви рамене и мълчаливо кимна.
— На ваша отговорност — рече кратко.
На другия ден отидохме в съда. Това, което чух там, ме потресе. Мама била убита от майстора по санитарната техника на жилищния комплекс, когото тя извикала, защото се запушила тоалетната чиния. Той бил, първо, умствено изостанал, и второ, алкохолик. Когато видял добре обзаведеното жилище и безгрижно оставените от мама на бюфета златни обици и пръстен с диаманти, решил да убие домакинята и да вземе скъпоценностите, а и да порови в шкафа за пари. Няколко пъти ударил мама с нещо тежко по главата и изведнъж, като видял, че е млада и красива, решил да я изнасили. При мисълта, че той е докосвал мама със същите ръце, с които е бъркал в тоалетната чиния, повърнах още там, в съдебната зала. Под заканителния поглед на татко баба ме изведе в коридора и ме закара вкъщи с такси.
Разболях се. Не, наглед останах абсолютно здрав, ходех на училище, свирех, учех немски, рисувах, участвах в състезания по шах и по лека атлетика. Разболях се от неразбиране и напразни опити да отговоря на въпроса: Защо? Защо моята майка, толкова красива, добра, умна, най-добрата майка на света, е трябвало да бъде убита от един пиян малоумен майстор, който е поправял тоалетни чинии и е бъркал в мръсотиите? И не само да бъде убита, но и изнасилена. Как е могла да допусне това? Защо е трябвало да лежи в локвата кръв, с грозно разкривени крака, с обезобразена глава и с разкъсани дрехи? Тя бе живяла толкова красиво, така леко и радостно, защо е трябвало да умре толкова страшно? Ако един човек живее достойно, той има право на достойна смърт. Ето, и баба постоянно повтаря, че мама е била достойна за целия ни род. Защо тогава се е случило това?