Ако се вярва на експертите, клетият Лишей трийсет-четирийсет минути преди смъртта си бе вечерял доста солидно. Вероятно като за последно… Следователно се бе хранил някъде недалеч от мястото на убийството. Като се въоръжи със списъка на откритите в стомаха на убития продукти, Зарубин започна планомерно да обикаля заведенията за хранене, разположени в района на трите гари. Не влезе в закусвалнята, където бяха ходили с Настя: добре си спомняше менюто — в него нямаше никаква пица и ястия с ориз. След като от мястото на убийството стигна до Казанската гара и после по улица „Краснопрудная“ до Русаковската естакада, той премина на отсрещния тротоар и тръгна в обратна посока, към гарите. Това, което търсеше, се оказа ресторант за бързо обслужване. Самият ресторант представляваше твърде нехармонично явление. На дълъг щанд, предназначен за самообслужване на посетителите, бяха изложени разнообразни красиво оформени и апетитно ухаещи ястия, но условията, в които трябваше тези ястия да бъдат изядени, напомняха повече евтина кръчма от предгорбачовските времена. Изглеждаше кощунствено да сложиш чинията с пица на лепкавата, мръсна маса и абсолютно немислимо да си представиш как е възможно да се наслаждаваш на равиолите с плънка от сьомга, седнал на паянтово столче с миниатюрна кръгла седалка и неудобна алуминиева облегалка.
Но основното качество на ресторантчето беше несъмнено менюто, защото именно в това меню на отрупания с ястия щанд Сергей Зарубин видя всичко изброено в заключението на експерта, който бе изучавал съдържанието на стомаха на покойния бездомник с прякор Лишея. Пицата беше представена от множество разновидности, предполагаемите пелмени или кюфтета в тесто се оказаха два вида равиоли. Оризът служеше като основа за възхитително дъхаво ястие, наречено „ризото“. Доматите и краставиците присъстваха тук както под формата на салата, така и в оригинал, просто нарязани. Всичко съвпадна до най-дребните подробности, дори времето, изминало между поглъщането на последната порция храна и часа на смъртта. Да хапнеш солидно, да изпушиш две цигари и да стигнеш до тролейбусното депо бавничко, разговаряйки — времето излизаше точно както бе написано в акта на експертизата. Откъде един бездомник внезапно е намерил толкова пари, че да се облече от глава до пети в нови дрехи, да отиде до бръснарницата и да вечеря до насита? Глупав въпрос, засмя се наум Зарубин. Оттам, откъдето ги е взела и Надка Танцьорката — от добрия чичко. Само че при Танцьорката поне беше ясно срещу какво ги е получила: срещу услугата, срещу плакатчето в ръцете на онова глупаче Ваня Жуков. Срещу какво обаче ги е получил Лишея? Срещу какви услуги? Или просто заради сините си очи?
— Да ви помогна? — обърна се към Зарубин смешно рижаво девойче с червено-бяла униформа, застанало от другата страна на щанда. — Гледам, че дълго време не можете да си изберете. Нека ви кажа кое как е сготвено.
— Кажете — на драго сърце се съгласи оперативният работник, като пресмяташе наум парите в джобовете си, за да не сбърка, като вземе храна за сума над онази, която може да си позволи.
Рижавата се оказа разговорлива и не бяха нужни никакви усилия да я въвлече в разговор. Разбра се, че тя помни Лишея. Това се случило през нейната минала смяна — на момичето (което впрочем се казваше Ксюша) направило впечатление несъответствието между приличния вид на посетителя и чудовищните ръце, с които той вземал храната от щанда. Тези ръце били мръсни, занемарени, с изгризани нокти и следи от кожни заболявания.
— За малко да ми призлее, когато видях ръцете му — призна Ксюша и изразително набърчи луничавото си носле. — Знаете ли, освен това си помислих, че е крадец.
— Защо си помислихте така? — полюбопитства Сергей.
— На челото му ли беше написано?
— Ей, ама и вие — изкиска се момичето. — Как го казахте само. Просто, щом човекът има такива ръце, приличните дрехи на гърба му явно са чужди. Значи са крадени. Не съм вчерашна, нито съм сляпа.
— А за спътника му какво ще кажете? И той ли приличаше на крадец?
— Спътник ли? — Ксюша повдигна светлорижавите си веждички, от което сините й очи станаха съвсем кръгли. — Той беше сам на щанда.
— Със сигурност ли си го спомняте? — напрегнато попита Сергей.
— Абсолютно. Но ако всички в милицията са тъпи като вас, обяснявам достъпно: когато човек с такива ужасни ръце идва в ресторант и напълва две табли с храна, у мен по естествен начин се поражда въпросът има ли той пари и ще може ли да си плати. Така че започвам да наблюдавам с кого е дошъл. Ако до него има също такова неумито плашило, бързичко викам охраната — за всеки случай. Всички ние тук сме обучени относно такива, дето са готови да грабнат храната и да духнат, без да платят — все пак наблизо са трите гари, пълно е с бездомници, пътуващи просяци и тям подобна стока. Така че тук инструктират всички. Е, та значи до нашия чичка нямаше никакъв втори неумит тип, беше напълнил двете табли само за себе си. И тогава си спомням, че си помислих: как ще побере всичко това в стомаха си? Сега разбрахте ли?