— Значи хлапакът е истински? — уточни Настя. — И плакатът?
— Кълна ви се, Анастасия Павловна, Татяна Григоревна, това беше непредвидена случайност. Нали разбирате, телевизионен мост, улица, разбира се, там има охрана, но можеш ли да проследиш всички…
— Имате ли връзка с Корзун?
— Имаме. Какво да му кажа?
— Да намери някакви милиционери. Да им обясни ситуацията и да поиска помощ. Трябва да доведат момчето тук. Веднага. Разбрахте ли ме, Олег?
Гласът на Татяна стана строг, тя беснееше, защото не можеше да си прости своя внезапен смазващ страх.
— Да, разбрах, Татяна Григоревна, сега ще се свържа с него.
Малахов се отдалечи, Татяна и Настя останаха насаме. Никой не им обръщаше внимание, зрителите тихо излизаха от студиото, като хвърляха на героините съчувствени или пък присмехулни погледи. „Те видяха как се уплаших — помисли си Татяна. — Всичко разбраха. И това ми било жена с необичайна професия! Срамота. Абе да си мислят каквото щат“.
— Как си? — попита тя Настя.
— Горе-долу. — Настя опита да се усмихне, но устните й не я слушаха.
— Уплаши ли се?
— Че как! До смърт.
— И аз — призна Татяна. — Ах, тази малолетна гадинка! Как мислиш, лъже ли за жената?
— Не знам… Той не е дорасъл за такъв номер. Такова нещо е трябвало да се измисли. И текстът…
— Какво „текстът“?
— Нямаше нито една грешка. Днес сред момчетата на тази възраст почти не се срещат такива, дето пишат без грешки. И правописът му е наред, и запетаята си беше на мястото. И почеркът, Таня. Това не е неговият почерк.
Татяна кимна. Плакатът беше написан на ръка с черен флумастер на голямо парче картон, откъснато от кашон. Пъпчивият сополив хлапак, който трепереше от възбуда и възторг пред собствената си наглост, едва ли би могъл толкова правилно и ясно да изпише всички букви.
Малахов скоро се върна, лицето му беше угрижено.
— Свързах се с Корзун, от близкия милиционерски участък са отишли вече.
— Оперативно — позасмя се Татяна. — Поне в това ни провървя.
— Те гледали предаването в стаята на дежурните — поясни водещият, — затова, щом започна бъркотията, веднага се завтекли към мястото. Ще докарат момчето тук — цитирах вас, Татяна Григоревна, казах им, че вие сте помолили.
— Защо, те съпротивляваха ли се?
— Искали да го приберат в своя участък.
— Правилно са искали, по закон така трябва да се постъпи. Момчето в участъка, а ние с Анастасия Павловна — при тях на гости. А не обратното.
— Да, да, и те така казали, но аз им обясних, че ако хлапакът се опъва, тук, в „Останкино“, ще можем да покажем записа, на който се вижда, че именно той държеше плаката.
— Ама наистина ли се вижда? — учуди се Настя. — Честно казано, аз не видях лицето му, видях само ръцете и парчето картон.
— Ами и аз не го видях — разсмя се Малахов, — но нали можем да кажем така.
— Съобразителен сте — пестеливо го похвали Татяна. — Имате ли някакво помещение, където с Анастасия Павловна можем да почакаме, докато доведат момчето, а после да си поговорим с него?
— Ще намерим — обеща Малахов. — Елате с мен.
След петнайсет минути те намериха свободна стая. Татяна седна в един фотьойл и си протегна краката, Настя се намести до масата и придърпа пепелника. Пръстите й, стиснали цигарата, потреперваха и като ги гледаше, Татяна отново си спомни страха си.
— Никога не бях предполагала, че толкова лесно могат да ме изкарат от равновесие — каза тя замислено. — По-рано не бях такава. Сигурно остарявам.
— Не, не — меко възрази Настя, — просто си станала по-уязвима. По-рано нямаше дете и можеше да си позволиш разкоша да не се страхуваш от никого и от нищо. А сега трябва да се страхуваш и за него, и за себе си, защото детето не бива да расте без майка.
— Ако си права, трябва да напусна тази работа. Не бях предполагала, че майчинството ще ме направи професионално непригодна — с горчива усмивка продума Татяна.
— Не говори глупости, Таня. Ти си прекрасен следовател, спомни си само колко акули си притискала до стената, главата ти е светла, мозъкът ти работи добре, упорита си, дори много, ти…
— Слаба съм. Вече не ставам за тази работа. Добре че го проумях днес, докато още нищо страшно не се е случило. Винаги е добре човек да си тръгне навреме.
— Е, и какво?! — почти кресна Настя. — Какво толкова се случи днес? Уплашиха те, ти се уплаши. Точно така уплашиха и мен, аз също се уплаших. Страхът е нормална човешка реакция, хората с нормална психика непременно трябва да изпитват страх в определени случаи. Какви си ги измисляш сега?