Татяна помълча. Тя изведнъж си спомни, че след предаването не бе включила мобилния телефон в чантата си, който днес по изключение й беше дал мъжът й. Ирка сигурно беше гледала предаването и сега се тресеше от страх, изпитваше ужас заради нея. А сигурно и Стасов. Тя дори не си бе спомнила за тях, до такава степен я бе разтресъл страхът. Ето това се опитваше да обясни на Настя. Това беше най-важното. Извади телефона, включи го, старателно се завзира в малките бутончета, за да набере правилно номера.
— Страхът е нещо нормално, за това си права — тихо каза на Настя. — Но ти овладя своя практически мигновено. А аз — не. Ето там е въпросът. Ако страхът мобилизира човека, всичко е наред. Ако обаче той нарушава мисленето, ако парализира мозъка — такъв човек няма работа в следствените органи.
Настя угаси цигарата, приближи до приятелката си, приклекна пред нея и погали с пръсти меките пухкави ръчички на Татяна, украсени с безупречен маникюр.
— Таня, не преувеличаваш ли малко? Мина само половин час, а ти вече разсъждаваш напълно нормално. Ето, справила си се с това. Нали така?
Татяна силно стисна пръстите на Настя в знак на благодарност за съчувствието й.
— Половин час е много време, Настюша, катастрофално много. Един следовател няма право на половин час страх. Половин минута — това е максимумът, който бих могла да си позволя. И това е много дори. Пет-десет секунди, не повече. Но какво ли ти обяснявам, ти прекрасно го разбираш. Да не говорим повече за това. Сега ще докарат хлапака, хайде да помислим какво ще правим с него.
— Ще му разкрасим физиономията — разсмя се Настя. — Друго не е заслужил, а…
Не успя да довърши, защото вратата се отвори. Пръв влезе Дмитрий Корзун, след него — оперативният работник от Централния участък Сергей Зарубин. Само преди три месеца двамата с Настя бяха работили заедно по убийството на известна бизнес дама.
— Здрасти — радостно каза Зарубин. — Няма и година, Настя Павловна.
— Здрасти, Серьожик — млясна го по бузата Настя, за което трябваше малко да се наведе, защото оперативният работник беше по-нисък от нея почти с половин глава. — Значи ти ми докара хлапака?
— Че кой друг! То всъщност напразно го мъкнах през половин Москва, никаква полза от него.
— Защо така?
— Ами рева през целия път, ред сълзи, ред сополи. Слабичък и глупавичък. Надявал се да пипне сто зелени, зарадвал се, ама като го натикахме в „кафеза“, като го закачиха с белезниците за мен, да не би да избяга, като го подкарахме незнайно накъде, и се скапа съвсем. От страх не може името си да си спомни, камо ли жената, която уж му дала плаката и парите. Тепърва два часа трябва да го успокояваме.
— Ще го успокоим. Запознай се, Серьожа, това е Татяна Григоревна Образцова, старши следовател.
Татяна слушаше разговора им, без да става от фотьойла. И не защото беше неучтива или високомерна. Честно, искаше да стане. Но не можа. Краката й, кой знае защо, не я слушаха, висше й се свят. Да, права беше, трябва да напусне, докато не е станало късно. Вече не е за тази работа.
— Таня, това е Сергей Зарубин, добро ченге, ако те интересуват моите препоръки.
Тя положи почти нечовешко усилие, с едно рязко движение се надигна от фотьойла, постара се да не се олюлее от силния световъртеж и подаде ръка на Зарубин.
— Много ми е приятно. Да започваме. Вкарайте този мерзавец тук.
Каквото и да е решила, всички работи трябва да се свършват докрай. Тя самата нареди да докарат момчето тук. Не бива да се излага. И в края на краищата все още е следовател. Все още…
Глава 2.
Каменская
— И тъй, опитът да станеш телевизионна звезда не се увенча с успех — мрачно констатира Чистяков, когато й отвори вратата. — Изяснихте ли какви бяха тия фокуси?
— И да, и не — въздъхна Настя. — Ако ми дадеш да хапна нещо, ще ти разкажа.
Но започна да разказва, без да чака вечерята. Беше й нужен един трезв поглед към ситуацията, поглед, непомътнен от внезапната уплаха и последвалите я ярост и омраза към сополанкото, пожелал за три минути да спечели сто долара.
Сополанкото с литературното име Ваня Жуков1 им бе разказал история, трудна за вярване, но те не намираха никакви други правдоподобни обяснения. Разхождал се по „Нови Арбат“, а по-просто казано — шляел се, понеже си нямал друга работа, убивал времето. Събота, не били на училище, а уроците можел да си научи и утре. Колкото и да е странно, Ваня Жуков се стараел редовно да си учи уроците и в училище далеч не бил от изоставащите, поне така твърдяха родителите му. Та значи разхождал се той, изял един сладолед, после си позволил бутилчица бира с хамбургер на чист въздух под прохладното октомврийско слънчице и не щеш ли, при него дошла някаква лелка с неопределен вид и възраст. И му предложила да спечели сто долара за нищо. Ееей там се е събрала тълпа, виждаш ли? Телевизионно предаване. Трябва да вземеш ей това картонче, да се провреш през тълпата по-близо до камерите и да го вдигнеш над главата си, та всички да го видят по телевизията. Нищо друго не се иска от теб.