На погребението в църквата на оазиса присъстваше целият състав на музея, както и на Отдела по древна история. Дори Аталан Абу Син, министър на културата и туризма и пряк началник на Дураид беше пристигнал от Кайро в служебния си черен „Мерцедес“.
Беше седнал пръв зад Роян и макар по вероизповедание да беше мюсюлманин, не се стесняваше да отговаря заедно с останалите присъстващи на свещеника. Нахут Гудаби от своя страна седеше до вуйчо си. Майката на Нахут беше най-малката сестра на министъра, а това, както навремето Дураид правилно бе отбелязал, се оказваше достатъчна компенсация за пълната липса на квалификация у племенника, който нито разбираше от археология, нито можеше да се утвърди като способен администратор.
Денят беше горещ. Навън температурата упорито не искаше да слезе под тридесет градуса, а дори в сянката на тясната коптска църква атмосферата беше потискаща. Роян имаше чувството, че силите й няма да издържат атаките на гъстите облаци тамян, които я задушаваха, още по-малко монотонното пеене на облечения в черно свещеник. Прясно зашитата рана на дясната ръка я сърбеше жестоко, а всеки път, щом погледът й се спреше на дългия, черен ковчег, оставен пред щедро обкования със злато олтар, плешивата, овъглена глава на Дураид се набиваше дълбоко в съзнанието й; земята започваше да се движи под краката й и тя за малко не се свлече на пода на църквата.
Най-накрая службата свърши и вдовицата можа да излезе на чист въздух под пустинното слънце. Но с това не привършваха задълженията й. Като главна оплаквачка тя трябваше да върви плътно зад ковчега на покойника по пътя към селското гробище. Там, сред палмовата горичка, в семейната гробница, вече го чакаха предшествениците му.
Преди да тръгне обратно за Кайро, Аталан Абу Син дойде да се сбогува лично с Роян. Стисна приятелски ръката й и смотолеви няколко думи на утеха.
— Ужасно събитие, Роян. Лично говорих с министъра на вътрешните работи. Имаш думата ми, зверовете, които са сторили това престъпление, ще бъдат заловени. Ти самата си вземи почивка, колкото сметнеш за добре, няма защо да бързаш да се връщаш в музея.
— Ще бъда на работа още в понеделник — отвърна му тя, при което министърът бръкна във вътрешния джоб на тъмното си, двуредно сако и извади бележника си. Прегледа го за секунда, отбеляза си нещо и отново я погледна.
— Тогава ела следобед в министерството. В четири часа — заръча й той и се запъти към колата си.
Нахут Гудаби на свой ред дойде да се прости с опечалената. Кожата му беше жълтеникава, а под очите му имаше сенки подобни на петна от кафе, но въпреки това Нахут си оставаше елегантен мъж — висок, с гъсти коси и изключително бели зъби. Костюмът му стоеше чудесно, а от тялото му лъхаше слаб мирис на скъп одеколон. Лицето му излъчваше печал и съчувствие.
— Добър човек беше. Винаги съм се отнасял към Дураид с огромно уважение — рече той, а Роян кимна, за да не отговаря на наглата лъжа, която чу.
Между Дураид и помощника му никога не бяха съществували особено приятелски отношения. Мъжът й никога не беше допускал Нахут до съчинението на Таита и бе направил всичко възможно министерският племенник да не научи нищо за седмия свитък — заради което младежът постоянно му беше тровил живота.
— Надявам се, ще подадеш молба за директорския пост — подхвърли Нахут. — Имаш достатъчно квалификация да го заемеш.
— Благодаря, Нахут, много си мил. Още не ми е останало време да мисля за бъдещето, но предполагам, че ти ще ме изпревариш с кандидатурата си?
— Разбира се — кимна той. — Но това не значи, че и други не могат да участват. Нищо чудно да ми отнемеш мястото ей така, изпод носа — усмихна се той хем приятелски, хем ехидно. Намираха се в арабска страна, Роян беше жена, а той — племенник на министъра. Всички плюсове бяха на негова страна. — Надявам се, че и като съперници ще продължим да бъдем приятели?
Роян тъжно се усмихна.
— Да, поне приятели. Занапред ще трябва да разчитам на много приятели.
— Но ти имаш много. Всички в отдела те харесват, Роян. — Това поне можеше да се окаже истина. Нахут любезно й посочи мерцедеса. — Мога ли да те откарам до Кайро? Сигурен съм, че вуйчо ми няма да се възпротиви ни най-малко.
— Благодаря ти, Нахут, но трябва да остана още един ден в оазиса, за да се погрижа за някои дела на Дураид. Утре ще използвам собствената си кола.
Последното беше чиста измислица. Възнамеряваше да замине още същата вечер за апартамента си в Гиза, но по причини, които тя сама не можеше сега да определи, предпочиташе Нахут да не знае нищо за плановете й.