— Трябваше да използваш възможността да починеш, а не да се изтощаваш още повече!
— Хич не ми харесва да се отдалечаваш сам нанякъде. Искам да знам какво си намислил.
— Просто разузнавам обстановката. Трябваше да пратим съгледвачи напред, а не да се втурваме сляпо към опасностите, които навярно ни чакат. Доколкото си спомням от слизането, скоро започва най-коварната отсечка по пътеката. Един Господ знае какво може да ни се случи.
Продължиха да се катерят нагоре, но така и не успяха да излязат на хребета — пътят им беше преграден от отвесна скала, която нямаше как да изкачат. Никълъс си избра най-удобната позиция за наблюдение, която му се предостави, и обходи двата склона на долината с бинокъла си. Паметта не го беше излъгала. Скоро започваше голямото изкачване, теренът ставаше все по-насечен, а растителността изчезваше за сметка на надвисналите във всички посоки скали. Бяха попаднали в нещо като океан от камък, чиито вълни усещат наближаването на брега и се надигат високо към небето, за да се стоварят с все сила върху му. Пътеката продължаваше да следва плътно реката. Брегът представляваше съвсем тясна ивица земя, над която стърчаха като разтворени чадъри зъбери и канари. Капризите на природата бяха изваяли скалите от двете страни на долината в непонятни, заплашителни форми сякаш пътниците имаха пред себе си замъка на вещицата от филмчетата на Уолт Дисни. На едно място висока канара от червен пясъчник буквално преграждаше пътя и реката беше принудена да се отклони далеч встрани от естественото си русло. Пътеката до такава степен се стесняваше, че водачите трябваше да изтикат мулетата в плитката вода, за да не им се закачат самарите за ръбовете на скалите.
Никълъс първо огледа внимателно самата долина, но колкото и да се взираше, не можа да види нищо подозрително или необичайно. Затова насочи бинокъла си нагоре и започна да изучава каменистите склонове.
В това време прокънтя гласът на Али, който ги викаше да слязат.
— Побързай, ефенди! Мулетата са готови!
Никълъс му махна в знак, че го е чул, но отново надигна бинокъла за последно. Погледът му внезапно мярна някъде из скалите блещукаща светлинка, като от отразени слънчеви лъчи. След секунда тя изчезна, но той продължи да се взира в мястото, където я беше забелязал.
— Какво има? — попита го напрегнато Роян. — Какво видя?
— Не съм много сигурен. Навярно нищо особено — отговори той, но така и не свали бинокъла. Може би ставаше дума за метален предмет или за стъклата на нечий друг бинокъл, а защо не и за оптически мерник на снайперист? Но пък и не беше изключено слънчевият лъч да е попаднал случайно на парче слюда или малък планински кристал. Дори някои растения със сочни, лъскави листа създаваха понякога илюзията, че са направени от метал. Никълъс продължи да се взира още известно време в скалата, но отдолу отново се чу неспокойният глас на Али:
— Побързай, ефенди. Мулетарите не искат да чакат!
— Добре, да приемем, че няма нищо. — Никълъс се изправи. — Продължаваме нататък.
Подаде ръка на Роян да не се подхлъзне на някой неустойчив камък и двамата започнаха да се спускат по склона. В този момент отнякъде се разнесе трещенето на свличащи се камъни. Никълъс се закова на място и дръпна Роян да не мърда. Двамата зачакаха с погледи, насочени към синия хоризонт.
Изведнъж над билото се показаха чифт засукани рога, а след това — и цялата глава на стар мъжкар куду с уши, щръкнали напред като тръби на тромпет. От скоростта козината, покриваща гърдите му, се бе развяла тревожно на вятъра. Антилопата се спря на самия ръб на възвишението, но така и не забеляза прилепилите се към земята Никълъс и Роян. Обърна глава назад и впери поглед в посоката, откъдето идваше. Слънчев лъч прониза едното й око и то блесна като огледалце. По напрегнатата стойка на животното можеше да се разбере, че нещо го е подплашило и че това нещо се намира от другата страна на хълма.
В продължение може би на минута антилопата не помръдна, а най-сетне, без да си дава сметка за човешкото присъствие в краката си, шумно изсумтя и изчезна в галоп зад хребета. Скоро чаткането на копитата заглъхна в далечината.
— Нещо здравата го е наплашило.
— Какво ли? — чудеше се Роян.
— Може би някой леопард — отговори той и погледна в дола. Керванът вече беше потеглил, монаси, мулета и мулетари дружно вървяха покрай реката.