— Какво да правим? — продължаваше да пита Роян.
— Би трябвало да огледаме терена напред, ако имахме време, но уви, нямаме — поклати глава Никълъс.
Керванът се отдалечаваше със завидна бързина от мястото, където бяха спрели. Ако не слезеха веднага да го настигнат, щяха да останат сами на пътя, напълно беззащитни срещу нечие внезапно нападение. Никълъс дори не знаеше точно в какво се състои проблемът, а трябваше да взема светкавични решения.
— Хайде! — даде знак най-после той и двамата се изпързаляха до подножието на хълма. Щом излязоха на пътеката, трябваше да подкарат в бърз бяг, за да настигнат останалите.
В края на кервана успокоиха крачка и Никълъс можа отново да насочи вниманието си към високия хоризонт. Все по-застрашително над главите им надвисваха стръмни канари, които затваряха небето. Вляво от тях течеше бързата Дандера и с шума на водите си прикриваше всички останали звуци из долината.
Никълъс не можеше да се нарече истински разтревожен. Той открай време се гордееше със способността си да предугажда опасностите, с шестото си чувство, което неведнъж му бе спасявало живота. За по-научно наричаше този си усет „предупредителна система“, но сега системата си мълчеше и не даваше сигнали. Имаше поне няколко възможни обяснения за случайно уловения слънчев отблясък из скалите и още толкова — за тревогата на антилопата.
И все пак, съвпадението беше достатъчно, за да се чувства леко напрегнат и да не сваля очи от заобикалящите ги урви. Ето че по едно време, иззад ръба на скалите вятърът довя някакво изсъхнало листо. То блесна за миг на светлината и литна над долината. Беше толкова дребно и незначително, че едва ли заслужаваше дори да се споменава, но Никълъс с интерес наблюдаваше движенията му и го чакаше да падне на пътя.
Кафявото листо се въртеше из въздуха, описваше кръгове и зигзаги и накрая се залепи на лицето на англичанина. Той вдигна инстинктивно ръка и го улови, преди да е паднало на земята. Без да го поглежда, го стри между пръстите си, очаквайки да се разрони на парченца. За негово учудване обаче листото не се оказа сухо и чупливо, а напротив — меко и гъвкаво, дори леко мазно.
Никълъс разтвори длан и го разгледа отблизо. Разбра, че това изобщо не е листо, ами парченце мазна хартия, кафява и силно прозираща. Изведнъж цялата му предупредителна система зазвъня като пощуряла. Не беше само заради необичайния произход на боклучето в ръката му — макар че и той беше достатъчен да го разтревожи. Не, това, което го уплаши, беше самият характер на хартията. Никълъс вдигна парченцето пред носа си и го помириса. Едва не се задави от силния дъх на азот, който го блъсна в ноздрите.
— Мамицата му, гелигнит! — възкликна той на глас. Нямаше как да сбърка подобна миризма.
В епохата на всевъзможните пластични експлозиви гърмящият гелигнит рядко се употребяваше за военни цели. За сметка на това от услугите му все още се ползваха в минното дело и в търсенето на подземни изкопаеми. Обикновено експлозивът се смесваше с дървесна каша и натриев нитрат и се опаковаше в подобна кафява хартия. Преди да се закачи детонаторът в единия край на фишека, крайчецът на хартията се откъсваше, за да се оголи експлозивът. Самият Никълъс доста си беше играл на младини с подобни вещества, затова трудно щеше да сгреши миризмата в ръката си.
Умът му трескаво заработи. Ако някой ги причакваше над пътеката и беше минирал склона с експлозиви, то случайното отражение, което беше уловил бинокълът му, можеше да е от медната жица, свързана с детонатора, или с някое друго от приспособленията на адската машина. Ако беше така, то навярно атентаторът се криеше в същия този момент някъде зад скалите и чакаше кога да натисне буталото и да вдигне долината във въздуха. Антилопата се беше подплашила именно при срещата си със скрития натрапник.
— Али! — изрева Никълъс по адрес на водача. — Сири ги! Върни всички обратно!
Хукна презглава към челото на колоната, но вътрешният глас му подсказваше, че е твърде късно. Ако горе наистина имаше човек, то той наблюдаваше всяко негово движение. Никълъс нямаше достатъчно време да изтича пред кервана, да обърне мулетата по тясната пътека и да ги изведе обратно в безопасност. Пък и… Той се спря и погледна назад към Роян. Нейната безопасност струваше повече от всичко друго. Вместо напред, той се затича назад и я сграбчи за ръката.
— Бягай! Трябва да се махнем от пътеката.