И двамата бяха на път да изгубят съзнание, но все пак Никълъс намери сили да се изправи и да изтегли Роян зад прикритието на голямата скала. Откриха една удобна цепнатина, където се прислониха и зачакаха. Щом усетиха как първият по-голям отломък се откъртва от склона, двамата се прилепиха плътно до скалата и от напрежение дори дъхът им секна. Камъкът се търкаляше като гумена топка по земята и след всеки удар подскачаше високо към небето. Колкото повече слизаше към реката, толкова по-голяма ставаше скоростта му и най-накрая се фрасна с адска сила в заслона им. От сблъсъка здравата скала потрепери като нежна струна, отекваща в ушите им като църковна камбана. Хвърчащият отломък се издигна за последно над главите им и завъртайки се във въздуха с грохот се стовари във водата. Под тежестта му се надигна мощна вълна, която отнесе като с нож и двата бряга.
Но това беше само предвестник на истинската буря, която загърмя из небето над двамата бегълци. Имаха чувството, че половината планина се е срутила от взрива. При всеки следващ удар, от скалата, зад която се криеха, се откъртваха по-малки или по-големи каменни отломки, а въздухът се изпълваше с бял прах и мирис на сяра от искрите. Каскадата се свличаше в голямата си част към реката, но често някой камък се стоварваше току пред тях, а парчетата, избити от канарата зад гърба им, се ръсеха по главите им.
Никълъс се примъкна пред Роян и я закри с тялото си. В следващия миг от черепа му рикошира отскочил камък и ушите му отново писнаха. От удара зъбите му изтракаха, но колкото и да беше любопитен да погледне нагоре, устоя на изкушението и продължи да се взира единствено надолу към реката. Между космите над дясното му око потече нещо топло и лепкаво, което си проправи път по едната му страна и като някое животинче започна да го лази все по-надолу и надолу. Едва когато стигна до равнището на устата му и той усети металическия вкус на нещо солено, Никълъс си даде сметка, че е кръв.
От финия прах гърлата и на двамата започнаха да горят и в унисон с грохота от свличащите се камъни Роян и Никълъс изнесоха шумен кашлящ дует. Очите им също пострадаха и в крайна сметка трябваше да ги държат плътно затворени, без дори да помислят да поглеждат.
Огромен каменен блок с големината на железопътен вагон се удари в земята някъде при пътеката, отскочи и се озова на броени метри встрани от тях. Пръст се разхвърча във всички посоки и в стремежа си да се защити, Никълъс с все сила притисна диафрагмата на Роян. Тя изпусна целия си въздух и от силната болка дори помисли, че й се е счупило ребро.
Но лека-полека каменният порой отслабна. Големи отломъци — такива, от които всеки път им спираше дъхът — профучаваха все по-рядко над главите им и най-накрая единственият шум, който продължи около тях, бе от сипещата се пръст и търкалящите се камъчета, които си търсеха отново място под слънцето след преживяния катаклизъм. Постепенно и това бе погълнато от шума на течащата вода на реката.
Никълъс уморено надигна глава и с усилено мигане се опита да изчисти праха изпод клепачите си. Роян се размърда зад него и той се дръпна отново встрани, за да я остави да поседне. Двамата се изгледаха продължително. Лицата им бяха скрити под бели маски сякаш от театрален грим, а косите им приличаха на перуки от епохата на френското Просвещение.
— Тече ти кръв — отвори най-сетне уста Роян. От праха, а и от сковалия я ужас, гласът й бе станал дрезгав до неузнаваемост.
Никълъс вдигна ръка до лицето си и обърса лепкавата бяло-червена смес по бузата си.
— Драскотина — рече той. Ти как си?
— Мисля, че съм си навехнала коляното. Докато се търкаляхме, усетих как кракът ми се огъва от удара в земята. Не мисля, че е сериозно. Почти не ме боли.
— Значи трябва да се считаме за незаслужено големи късметлии. Никой нормален смъртен не би оживял след подобно премеждие.
Роян направи опит да се изправи, но той сложи ръка на рамото й и я върна на мястото й под скалата.
— Нека почакаме! Целият склон над нас е разбит, нищо не е стабилно. Трябва да мине време пластовете да улегнат, дотогава много случайни камъни тепърва ще се свличат. — Той свали копринената кърпа от врата си и й я подаде да се изчисти. — Освен това не искаме… — но предпочете да не довършва изречението си.
Докато се бършеше, Роян го попита с трептящ гласец:
— Искаше да кажеш нещо?
— Освен това не искаме да покажем на ония гадни копелета, че сме още сред живите. Току-виж слезли да довършат започнатото с подръчни средства. По-добре да помислят, че най-после са успели стопроцентово.