Щом фазанът тупна на земята, викачите хорово поздравиха от местата си стрелеца в далечината. Северният вятър отнесе възгласите им към долината, където дори неколцина от ловците си позволиха да възкликнат:
— О, добър изстрел, сър!
Роян не се присъедини към поздравленията, но поне забрави за миг умората и неприятностите от деня. Като пълна невежа в ловното изкуство, тя не можеше да отдаде дължимото на тези два великолепни изстрела, по-скоро женската й интуиция подсказваше, че видяното заслужава внимание. По-важното бе, че първата й, макар и задочна среща с човека, за когото Дураид толкова й бе говорил, го показваше точно такъв, какъвто си го беше представяла.
И така, докато свърши и последният отстрел, започваше да се смрачава. Тътенът на стар военен камион огласи черния път през гората, край който чакаха изтощените викачи и кучетата им. Машината намали и всички се покатериха един след друг в каросерията. Джорджина трябваше здравата да побутне дъщеря си, преди сама да скочи с Маджик на платформата. Двете се разположиха кажи-речи удобно на една от дългите, дървени пейки. Джорджина запали цигара и веднага се впусна в дълъг разговор с лесничеите и останалите викачи в групата.
Роян седеше мълчаливо на края на пейката и се радваше на чувството за изпълнен дълг след един наистина натоварен ден. Усещаше се смазана от умора, но в същото време и някак по-лека и безгрижна, дори доволна. В продължение на целия ден не й беше останало време да мисли за откраднатия свитък, за убийството на Дураид и изобщо за невидимия, незнаен враг, който на два пъти се бе опитал да отнеме живота й.
Камионът се свлече от хълма и щом излезе на равното, дръпна встрани, за да пусне някакъв зелен „Рейндж Роувър“. Когато двете коли се изравниха, Роян обърна глава да види през отворения прозорец шофьора на скъпата кола. Погледът й се кръстоса с този на Никълъс Куентън-Харпър.
За пръв път й се удаваше да го зърне толкова отблизо. Изненада се, като видя колко е млад. Оказа се, че баронетът още не е прехвърлил четиридесетте, че в гъстите му чупливи коси само тук-там се забелязват сребърни нишки. Лицето му беше мургаво, обрулено от слънцето и ветровете, под гъстите му, надвиснали вежди гледаха две зелени, проницателни очи. Устата му — широка, способна на изразителни гримаси — се изви в лукава усмивка, докато шофьорът на камиона му подхвърляше през прозореца някаква остроумна забележка с тежкия си йоркширски акцент. И все пак, подобна усмивка не можеше да скрие тъгата в очите на баронета, в които преживяната трагедия бе оставила жесток отпечатък. Роян се сети за казаното от професора, че сър Никълъс наскоро бил изгубил цялото си семейство. Сърцето й се сви от болка и съчувствие. Не беше единствена в своята самота и покруса.
Никълъс я погледна право в очите и изражението му мигом се промени. Роян беше привлекателна жена и можеше да познае кога е направила впечатление на някой мъж. Явно, че човекът насреща й я беше оценил по достойнство, но това не я зарадва особено. Раната от загубата на Дураид бе все още твърде прясна и болезнена. Затова тя отмести поглед встрани, а роувърът забърза напред.
Лекцията й в университета премина изключително добре. Роян можеше да говори, а и повече от добре познаваше темата. За слушателите й беше истинско събитие да я слушат как разправя за отварянето на гробницата на царица Лострис, за по-сетнешното откритие на папирусите. Много от студентите в аудиторията бяха чели книгата и когато дойде време за питания, я засипаха с въпроси доколко писаното отговаря на истината. Това беше единствената част от лекцията, където не се чувстваше съвсем сигурна, защото нямаше да е добре, ако изкажеше откровеното си мнение за автора.
След лекцията професор Диксън заведе Роян и Джорджина на вечеря. Беше като замаян от успеха на бившата си студентка и в чест на лекцията й поръча най-скъпата бутилка червено вино в листа. Едва когато любимката му отказа да сподели удоволствието му на познавач, леко се стресна.
— О, да се не види, забравих, че си мюсюлманка — извини се той.
— Не съм мюсюлманка, а коптка — поправи го тя, — и не отказвам по религиозни съображения. Просто не обичам вино.
— Не се тревожете — успокои веднага Джорджина професора. — Никога не съм споделяла мазохистичните слабости на дъщеря си. Сигурно ги е наследила от баща си. Можете да разчитате на мен да не остане и капка от хубавото вино.
Под въздействие на виното професорът стана твърде словоохотлив и започна да занимава гостенките си с разкази за славните археологически разкопки, които бил извършвал в далечното минало. Едва когато поднесоха кафето, се сети за нещо по-належащо.