В средата на залата за конференции специално бяха разчистили място, избутвайки дългата маса до стената. Изключително предпазливо носачите поставиха стелата на пода и след няколко минути се появиха отново, понесли дървения ковчег на Танус, господаря Хараб.
След като си свършиха работата, Хелм изпъди хората от базата и веднага заключи след тях. В къщата останаха само четирима: Нахут и Хелм клекнаха пред стелата, готови веднага да махнат гоблените. Фон Шилер стоеше в единия й край, а Уте му правеше компания.
— Да започваме ли? — попита Хелм, без да сваля предания си поглед от лицето на Фон Шилер.
— Да, но много внимателно — предупреди го немецът. — Да не вземете накрая да повредите нещо.
Лицето му беше пребледняло от напрежение, челото му обилно се потеше. Уте го гледаше с майчинска загриженост, но той бе забравил за съществуването й. Погледът му не можеше нито за миг да се откъсне от предмета, който бяха положили в краката му.
Хелм извади джобното си ножче и сряза въжетата. При всяко движение на помощника му пулсът на Фон Шилер се ускоряваше и той започна да се задъхва като човек на прага на физическо изтощение.
— Точно така трябва — каза без нужда Фон Шилер.
Уте Кемпер внимателно го наблюдаваше. Любовникът й винаги изпадаше в подобни състояния, когато към колекцията се прибавеше някоя нова придобивка. Човек би казал, че всеки момент ще припадне или ще получи сърдечен удар, но тя отдавна го познаваше и се беше уверила, че е здрав като вол.
Хелм застана пред горния край на стелата и грижливо изряза малка цепнатина в плата. Вмъкна ножчето си в процепа и го прокара към отсрещния край на обелиска, все едно дърпаше цип на яке. Ножчето му беше остро като бръснач и платът безпроблемно се разцепи на две, за да разкрие изцяло гравирания камък под него.
Фон Шилер вече се потеше обилно. Едри капки се стичаха по лицето му и падаха върху маскировъчната му жилетка. При вида на йероглифите от гърдите му се откъсна тих, сподавен възглас. Уте не спираше да го гледа и усещаше как сама се поддава на възбудата му. Вече бе имала достатъчно случаи да разбере какви сцени следват подобни емоционални изблици.
— Погледнете тук, хер Фон Шилер — клекна Нахут до обелиска и посочи изображението на ястреб със счупено крило. — Това е подписът на роба Таита.
— Дали е автентичен? — попита Фон Шилер с глас на тежко болен човек.
— Абсолютно! Гарантирам с главата си.
— Нищо чудно и дотам да стигнем, ако бъркате — напомни му заплашително немецът. Очите му бяха заблестели като сапфири.
— Надписът е бил гравиран преди почти четири хиляди години — продължи да обяснява Нахут. — Това е истинският печат на писаря. — И за да докаже с нещо думите си, започна да чете на глас случайно избран ред от текста. Докато произнасяше думите, лицето му сияеше като в религиозно съзерцание.
„Анубис, божеството с глава на чакал, покровителят на гробищата, пази в лапите си кръвта и вътрешностите ми, костите, дробовете и сърцето. Той ги движи, все едно са камъни в игра на бао, крайниците ми му служат за защита, главата — за големия бик, господар на дъската…“
— Достатъчно! — прекъсна го Фон Шилер. — Имам достатъчно време за още. Сега вървете. Оставете ме сам. Ще чакате да ви повикам.
Нахут го изгледа стреснат и неохотно се надигна на крака. Не беше очаквал да го отпъдят като мръсно куче точно в мига на най-големия му триумф. Хелм обаче му кимна и двамата бързо се изнесоха вън от бунгалото.
— Хелм — извика Фон Шилер подире им, — кажи, че не искам никой да ме безпокои.
— Разбира се, хер Фон Шилер — подчини се тексасецът и погледна с любопитство към Уте Кемпер.
— Тя остава — рече му Фон Шилер и го отпрати.
Двамата мъже излязоха и Хелм грижливо затвори вратата зад себе си. Уте пресече стаята и превъртя ключа. Сетне се облегна на стената и изгледа продължително Фон Шилер.
Беше прибрала ръце зад гърба си и предизвикателно виреше твърдите си, заострени гърди. Под тънкия памучен плат на блузата й ясно се очертаваха щръкналите й зърна, корави като топчета за игра.
— Да си сложа ли костюма? — попита тя. — Искаш ли ме в костюма? — И тя не можеше да говори спокойно и непринудено. Игричките, които ги очакваха, й харесваха не по-малко, отколкото на шефа й.
— Чудесно, костюмът — промълви едва Фон Шилер.
Уте отиде до другия край на помещението и се изгуби в стаята. В момента, в който любовницата му се скри, Фон Шилер започна да се съблича. Застана, както го беше майка раждала, насред просторната стая, захвърли дрехите си на куп в единия ъгъл и се обърна с лице към вратата, откъдето щеше да се появи Уте.