Толкова дълго време й трябваше да се реши на сериозната стъпка, която се готвеше да направи, че закъсня с почти цял час за срещата. Но за щастие се намираше в Египет, а Аталан си оставаше обикновен арабин, за когото точността не е от същото значение, както за колегите му в западния свят.
Той я посрещна с привичния си дружелюбен, свойски тон. Чакаше я в личния си кабинет и понеже програмата му не включваше официални срещи, направил си бе удоволствието да облече бяла дишдаша и да омотае кърпа около главата си. При влизането на Роян стана и топло стисна ръката й. Ако бяха в Лондон, сигурно щеше да я целуне, но в арабския свят беше недопустимо мъж да докосва с устни друга жена, освен законната си съпруга; дори с нея можеше да си позволи интимности единствено далеч от чуждите погледи.
Аталан въведе гостенката си в задното помещение. Секретарят му им поднесе по чашка гъсто като катран кафе и остана да свидетелства за почтеността на срещата. Отделиха известно време да хвалят един другиго колко добре изглеждат и след като изчерпаха задължителните за арабския етикет теми за разговор, Роян със заобикалки подхвана преследваната цел.
— Прекарах последните няколко дни почти само в музея. Работих в библиотеката. Успях да говоря с много от старите си колеги и бях изненадана да науча, че Нахут е оттеглил молбата си за директорския пост.
Аталан тежко въздъхна:
— Племенникът ми понякога се оказва просто един твърдоглав хлапак. Мястото му беше в кърпа вързано, може да се каже, че му се полагаше по право, а ето в последния момент дойде и ми каза, че си бил намерил по-доходна работа в Германия. Опитах се да го разубедя. Казах му, че след като човек е израснал по бреговете на Нил, нордическият климат няма как да не му се отрази зле. Опитах се да му втълпя, че в живота има много неща, като родина и семейство, пред които парите не значат нищо. Но какво да се прави… — махна с ръце той в жест на безпомощност.
— Кого избрахте за директор? — попита невинно Роян, без да прикрива личния си интерес към темата.
— Още не сме назначили никого за постоянно. На никого не мога да спра избора си. След като Нахут ни напусна, май ще трябва да обявим международен конкурс. Аз обаче бих съжалявал дълбоко, ако мястото се заеме от чужденец, независимо колко е квалифициран.
— Ваше превъзходителство, дали не бихме могли да поговорим насаме? — погледна Роян многозначително към секретаря, който висеше на вратата.
Аталан почти не се поколеба.
— Разбира се — махна той с ръка на секретаря да излезе и да затвори вратата след себе си.
Министърът се приведе към нея и леко понижи глас:
— Какво искате да обсъдим, скъпа госпожо?
Роян си тръгна от кабинета му след цял час. От любезност той я изпрати до вратата на асансьора.
Докато си стискаха ръцете, той й подшушна съучастнически:
— Ще се видим скоро пак, иншалах.
Самолетът на „Еджиптеър“ кацна на летище „Хийтроу“ и Роян напусна сградата, за да отиде на стоянката за такситата. Струваше й се, че разликата в температурите между Кайро и Лондон е поне петнадесет градуса. Влакът й пристигна в Йорк в късния следобед, когато цялата област беше потънала в гъста мъгла. От гарата набра телефона, който Никълъс й беше дал.
— Ти, глупаво момиче — смъмри я той. — Защо не ми се обади, че се връщаш? Щях да те взема от летището.
Роян дори се изненада колко се радва да го види отново. Оказа се, че няколкото дни раздяла са били достатъчни, за да усети, че й липсва.
Той слезе от рейндж роувъра и бързо се насочи към нея. Беше гологлав и по всичко личеше, че не е изпълнил намеренията си да се подстриже. Тъмните му коси се бяха навили и като сребърни крилца пърхаха над ушите му при всеки повей на вятъра.
— Как е коляното? — попита Никълъс вместо поздрав. — Изпитваш ли още нужда да те носят?
— Може да се каже, че е по-добре. Скоро ще захвърля бастуна.
На Роян й се искаше да го прегърне, но в последния миг нещо я възпря да даде воля на чувствата си. Задоволи се да му поднесе хладната си, порозовяла от студа буза. Той ухаеше на хубаво — на кожа, остър парфюм и неподправена мъжественост.
Щом влязоха в колата, Никълъс изчака малко, преди да запали мотора, и изгледа лицето й на светлината от уличната лампа.
— Имате вид на доволна жена, госпожо. Дали не сте прекарали една приятна почивка?
— Просто се видях с приятели — усмихна се Роян. — Но не мога да отрека, че Кайро ми действа доста тонизиращо.