Тя сякаш не усещаше погледа му върху себе си. Беше изцяло отдадена на пейзажа. Никълъс се чудеше за какво ли разсъждава в този момент, какви ли тайнствени мисли я занимаваха. Спомни си как Роян се бе възползвала от първата възможност след завръщането им от Етиопия да замине за Египет и у него се загнезди неясна тревога. Чудеше се дали не е създала през живота си и други, по-трайни връзки, които щяха да му отнемат това, което започваше да смята за единствено свое. Даде си сметка с известна изненада, че са прекарали заедно едва няколко седмици от живота си, но в крайна сметка не знае нищо съществено за нея.
В този миг Роян се сепна и на свой ред го изгледа. Колкото и близо да бяха застанали в тясната кабина, очите им се срещнаха и останаха така за няколко секунди. Това, което Никълъс успя да прочете в душата й, беше или чувство за вина, или нещо по-страшно, скрито в дълбините на съзнанието й. За каквото и да мислеше обаче Роян, той усети как сърцето му се свива от тревога и съмнение.
Тя се обърна отново към Джени и се наведе над ухото му да го попита:
— Кога ще пресечем Нил?
— След като преминем границата. Суданското правителство е съсредоточило цялото си внимание в южна посока и воюва с въстаниците. Някои отсечки на реката в северните части на страната са напълно пусти. Скоро ще намалим височината, за да избегнем обсега на суданските радари край столицата Хартум. Всеки от тях е насочен различно, но помежду им зеят доста празни пространства. Тъкмо едно такова ще си изберем и ние.
Джени взе авиационната карта, която беше разтворил на скута си, и я вдигна пред командното табло пред себе си. С дебелия си пръст показа на дамата желания маршрут, отбелязан на хартията със син химически молив.
— Голямата Доли толкова често е минавала оттук, че и без да я направлявам, сама би се ориентирала. Нали така, моето момиче? — и нежно погали металното табло.
Два часа по-късно двамата приключенци продължаваха да воюват на шахматната дъска. Джени ги повика по микрофона:
— Всичко е наред, приятели, няма причини за притеснение. Ще трябва да намалим височината. Елате отпред да гледате шоуто.
Тримата с Уеб седнаха на сгъваемите седалки зад гърбовете на пилотите в кабината. Затегнаха коланите и се оставиха на Фред да ги понесе във вихрите на поредното велико преживяване. Спускането стана толкова рязко, че на Роян й се струваше как в бързината е забравила стомаха си няколко хиляди метра по-високо в небето. Фред изравни Голямата Доли със земята буквално на метри от върховете на дюните и отстрани човек би помислил, че машината се движи на въздушни възглавници. При всяка неравност на терена пилотът надигаше машината съвсем леко, колкото да не се закачи за земята, и пътниците имаха усещането, че се намират в кораб, полюшван от големите морски вълни.
— Пресичаме Нил след седем минути и половина — включи Джени хронометъра, вграден в щурвала. — Или навигацията ми е отишла по дяволите, или точно под нас трябва да се покаже островът във форма на акула.
В мига, в който стрелката на хронометъра се спря на нулата, под кабината на самолета лъсна широката, губеща се в далечината река. За секунди Роян успя да види потънал в зеленина остров с няколко сламени колиби в единия си край и десетина лодки еднодръвки, изтеглени на пясъчния бряг.
— Бре, старецът още го бива — изрази възхищението си Фред. — Може да навърти още няколко хиляди километра, преди да го продадем за жълти стотинки.
— Хич не смей и да ме наричаш старец, млади момко. Знам такива трикове, дето не си ги и сънувал.
— Да бе, да, питайте Мара, ако щете — усмихна се Фред на пътниците и се спогледа дружески с баща си.
Джени дръпна ръчката и насочи самолета в югозападна посока. При виража краят на крилото едва не докосна земята и стадото камили, пасящи кротко в съседство, се разбягаха пощурели от уплаха. Като лъчове животните се втурнаха в различна посока и вдигнаха облаци прах подире си.
— Оттук до мястото на срещата остават три часа път — погледна Джени картата. — Да се отбележи отсега! Кацаме четиридесет минути преди залез-слънце. По-добре от това, здраве му кажи.
— Значи ми е време да се преоблека — подхвърли Роян и излезе от кабината. Бръкна под койката си, извади пътната си чанта и се скри в тоалетната. Показа се двадесет минути по-късно, облечена в къси панталонки цвят каки и памучна риза.
— И тези обувки ги купих, за да ходя с тях — тропна тя недоволно по пода на самолета.
— Те, обувките, добре — обади се Никълъс от леглото си. — Ами коляното ти как е?