Никълъс изчака дребничката й фигура да изчезне от огледалото за обратно виждане и натисна газта. Беше изпълнен с меланхолия и чувство за преживяна загуба. Но скоро личните емоции отстъпиха на друго, много по-тревожно усещане — предупредителната система отново започваше да вдига врява в съзнанието му. Нещо неприятно се готвеше. Щом пристигнеше в Египет, Роян щеше да се сблъска със зловещи преживявания. Поредният кръвожаден звяр бе избягал от клетката си и сега дебнеше с наточени зъби. Но бе твърде рано Никълъс да знае къде е грешката и откъде ще дойде опасността.
— Моля ви, не позволявайте нещо лошо да й се случи — изрече той на глас, без да знае към кого е отправена молбата му. Чудеше се дали да не се върне на летището и да я прибере в колата си, но знаеше, че няма право да го стори, а Роян беше достатъчно независима да го прати по дяволите. Освен с физическа сила, Никълъс не знаеше по какъв друг начин би могъл някога да я разубеди в решенията й. Сега просто трябваше да я пусне. — Което никак не ми се нрави — повтори той и пое по магистралата.
Както личната му секретарка, така и всички останали, които работеха за него, знаеха какво точно очаква той от тях. Затова и всичко вървеше като по мед и масло. Готхолд фон Шилер огледа вътрешността на предвидената за престоя му къщичка и даде знак, че я одобрява. Хелм се бе справил добре за малкото време, което му бяха оставили да приготви базата за пристигащия шеф.
На собственика на компанията се полагаше половината от дългото, сглобяемо бунгало. Атмосферата вътре бе по-скоро спартанска, но пък всичко беше чисто и подредено. Дрехите на Фон Шилер вече висяха в гардероба, лекарствата и козметиката му — подредени в банята. Имаше и собствена кухня с цял комплект битова техника и пълен до пръсване хладилник. В частния си самолет немецът не бе пропуснал да вземе и личния си готвач — китаец, който бе събрал в багажа си всичко необходимо да угоди на вкуса на господаря си.
Фон Шилер беше вегетарианец, непушач и въздържател. Двадесет години по-рано се беше славил с тъкмо обратното: всеки ден си похапваше здраво по елитни ресторанти, наливаше се с рейнски вина и се водеше експерт по хавански пури. Тогава беше дебел, над яката му плуваше тлъста гуша, а сега, въпреки напредналата възраст, бе слаб и жилав като състезателно куче.
В есента на живота си Готхолд фон Шилер предпочиташе повече удоволствията за ума и душата, отколкото плътските сладости. Отдаваше много по-голямо значение на неодухотворените предмети, отколкото на живите създания, независимо хора или животни. Парче камък, гравирано от ръката на майстори, умрели преди хиляди години, можеше да го възбуди много повече, отколкото топлината на красива млада жена. Фон Шилер обичаше всичко да е на мястото си и под контрол. Властта над хора и събития го поддържаше много повече от храната, която поглъщаше. Притежанието на красиви и уникални предмети, беше единствената му истинска голяма страст, още повече че тялото му увяхваше и животинските инстинкти губеха от силата си.
Но в огромната му, безценна колекция от антични произведения нямаше нито един екземпляр, който да е бил открит от самия него. Сега му се предоставяше навярно последната възможност сам да влезе в кожата на търсача на съкровища, сам да усети тръпката от откритията, със собствената си ръка да строши печатите, затварящи подстъпите към гробницата на покойния фараон. Но най-вече го примамваше мисълта, че пръв ще зърне с очите си нещо, което е останало с хилядолетия скрито за човечеството. Навярно в това се изразяваше дълбоката му надежда да постигне безсмъртие и нямаше цена, която да не бе готов да плати — в злато или за сметка на чужд човешки живот. Не бяха малко хората, платили със смъртта си за задоволяването на тази почти божествена страст, но Готхолд фон Шилер дори не се замисляше за бъдещите жертви. Каквато и да беше цената на откритието, той щеше да я заплати.
Сега немецът се гледаше във високото огледало, окачено на стената срещу леглото. Приглади гъстите си, тъмни коси. Разбира се, че ги боядисваше, но пък и не можеше да се отърси от човешката суета… Доволен от образа си, Фон Шилер изтрака с твърдите си подметки по голите дъски на стаята и отиде до вратата, свързваща спалнята с дългата зала за конференции, където щяха да се провеждат работните съвещания на експедицията.
Вътре вече го чакаха няколко души, които, щом той се показа, почтително станаха от местата си. Всички приличаха на излети от калъп в сервилниченето и раболепните си изражения. Фон Шилер отиде до почетното място на дългата маса, където специално за него бяха поставили висок дървен подиум, покрит с червен килим. Лично секретарката му отговаряше подиумът да следва Фон Шилер навсякъде по света. Височината му беше цяла педя, колкото човекът, качил се отгоре, да гледа отвисоко събеседниците си. Сега Фон Шилер започна да обикаля участниците в съвещанието със спокоен, безизразен поглед. Харесваше му да ги държи прави, да ги кара да кълчат вратове, за да го гледат.